Целта на живота

Екнатх Еасваран

Преди 2500 години хора като теб и мен се събираха пред състрадателния Буда, привлечени от лъчащия блясък на неговата личност и го питаха – Бог ли си? Ангел ли си? Буда отговаряше тогава винаги спокойно – не, аз съм пробуден. Това е буквалното значение на думата буда – Този, който е пробуден – пробуден от кошмара на разделението – към светлината на единството.

Това пробуждане е най-високата цел на нашия живот. В различните религии то носи различни имена, но целта е винаги същата. За будистите е Нирвана, за Хиндуистите Мокша, Исус Христос го наименува много красиво като “Царството Божие в нас”. За суфите е съединение с Любимия, за еврейските мистици завръщане в Обетованата земя. Понякога бива наричано християнско съзнание или Кришна-съзнание, Просветление, Светлина, Самоосъществяване. Между всичките тези понятия обаче няма разлика. Проумяваме това, когато сами насочим погледа си към целта, а не към безкрайно многото разлики в ритуалите, церемониите и догмата. Все едно как го наричаме, всички големи религии се позовават на същата цел.

Всеки човек е проникнат от изгарящата необходимост от една цел, която заслужава цялото му самоотдаване, от един толкова висок идеал, че да не може да го изгуби при никакви обстоятелства от очите си. Голяма част от нашето отегчение и безпокойство произхождат от това, че не сме намерили никаква посока в живота си. Приличаме на момичето, което в съботната вечер си е облякло най-хубавите дрехи, но не знае къде може да ги покаже. Бих искал да го изразя така – повечето от това, което наричаме цели, всъщност не са никакви истински цели, защото не ни предават всеобхватното чувство за смисъла на живота.

Ако обаче се стремим към една цел от изключително значение, ще забележим, че много от проблемите ни се решават от самосебе си. Виждаме всичко отново в неговата истинска перспектива. Знаем как да използваме времето си, какво да правим с енергията си и става леко да вземаме многото малки решения, с които всекидневието ни сблъсква. Трябва ли да ядем онова, което радва небцето или това, което служи на здравето ни? Трябва ли да използвам времето си за да обслужвам личните си интереси или да направя нещо за другите хора? Трябва ли да се държа далеч от хора, когато поведението им не отговаря на моите навици, или трябва да се опитам да живея с всички в хармония? Едва когато погледът ни е обърнат към целта в живота започваме да откриваме, че навсякъде и по всяко време сме поставени пред подобни решения. Започваме да развиваме сила на волята и мъдрост, които са необходими за да могат решенията ни да допринасят към по-нататъшното ни личностно развитие. По този начин малко по малко връщаме към живот  нашата истинска собствена природа, която е винаги чиста и съвършена.

Днес обаче повечето от нас са отдалечени много от това да не губят тази най-висока цел от погледа си. Огромното множество е обзето от натрапчиви представи и се идентифицира напълно с тялото си, с емоциите, с интелекта, с егоизма. Ние сме дошли до убеждението, че всеки е личност за себе си, че осъществяването трябва да се търси в собственото задоволяване, дори когато това е за сметка на другите.

В религиозните кръгове често се говори за рай и ад и много хора твърдят, че не могат да повярват в това. Но раят и адът не трябва да се разбират като географски понятия, те са състояния на съзнанието ни. Адът не е подземно пещерно царство, където дяволите танцуват в парещата жега и размахват вилите си. Ние преживяваме ада всеки път, когато сме измъчени от грижи, яд, ревност, завист. Адът е също увеличаващата се самота и фрустрация, която усещаме, когато се опитваме да живеем сами и отделени. Също и небесният рай е състояние на съзнанието, на което можем да се наслаждаваме всички тук, в този живот – когато престанем да се виждаме така обособени от другите. Удаде ли ни се да преодолеем идентификацията си с тялото, интелекта и егото, започваме да живеем в свобода. Когато успеем да разберем, че нашето самоосъществяване е в това да допринесем колкото се може повече за благото на семейството, обществото и света ни, започваме да живеем в хармония с единството на живота. Това означава, че живеем в радост и това означава рая тук и сега.

Според еврейско-християнската традиция грехът е символ на абсурдния предрасъдък, че всеки може да живее отделен за себе си. В хинуизма и будизма съществува представата за Майа. Майа е понятие, което вече често се използва на запад и обикновено се превежда като илюзия. Буквало обаче Майа означава – каквото може да бъде премерено. Майа е ограниченият, краен свят, който възприемаме със сетивата си и фиксираме с интелекта си, това е светът на променящото се, който е обречен на смърт и разлагане. Когато се иднетифицираме с тялото си, интелекта си и егото си, с колекцията от навици, която с такова удоволствие наричаме “моята собствена личност”, тогава се отъждествяваме с Майа, и това е фалшиво. Докато се намираме в хипнотичния плен на Майа (представям си, че това понятие има общо с думата магия), ще бъдем все така обсебени от представата, че постигането на трайно самоосъществане е свързано със сетивните удоволствия, натрупването на пари, придобиването на научено знание или подчиняването на другите на нашата воля.

Дори и всички тези стремежи да ни осигурят временно задоволяване, те не могат да ни дадат трайната радост, която всички ние търсим. Свети Августин отбелязва това, когато провъзгласява – “Господи, как мога да намеря покой някъде другаде, когато затова съм създаден, в теб да намеря покой? “ Това, което всички се стремим да намерим, дори когато го търсим на най-невероятните места, е безкрайната мъдрост, безкрайната радост, безкрайната любов – с други думи – Бога. И то е в същото време нашата собствена истинска същност. В най-вътрешното ядро на нашето същество има една искрица на чистота, на съвършенство и на божественост, защото сърцето на всеки от нас е под закрилата на Бог. Когато учим да се отъждествяваме все по-малко с онова, което е подложено на промяна и все повече с най-вътрешното ядро на съвършенството ни, тогава постепенно истинската ни същност оживява.

Пътят към това пробуждане, както състрадателния Буда го нарича, трябва да намери всеки сам за себе си. Когато хората идваха при Буда и го молеха “Просветени, разкажи ни всичко за Нирваната, за която споменаваш”, той се смееше и отговаряше – “Учи се да медитираш, за да можеш сам да я откриеш”. С други думи това значи – единството на живота не може да се вмести в интелектуално обяснение, то е едно откритие, което може да се постигне само със собствен опит. Не е възможно в думи да се изрази осъзнаването на единството на всичко живо. Не е възможно да обясниш на другия какво означава да постигнеш най-високата цел на живота. Шанкара, големият мистик от мойта любима Керала, казва, че думите и мислите страхливо отстъпват, когато се опитваме да приближим до тази най-висока реалност.  Тъй като става дума за нещо, което не може да се измери, как може то да се обхване в мисли и да се изрази с думи? Дори самите мистици в техните най-вдъхновени работи не могат да предадат повече от една обща идея за това. Те използват понятия, които възбуждат любопитството ни и пробуждат в нас желание да направим сами тези открития. Шри Pамакришна казва за това – когато човек е опитал плодът на манго, знае какъв е вкусът му – когато не е, от описанието няма да има голяма полза, докато сам не го опиташ.

И ако най-високата реалност не може да се обхване с думи и мисли, големите мистици се опитват да опишат, какво означава практически осъществяването на тази цел и какви промени във всекидневния живот са свързани с нея. Удаде ли ни се да постигнем целта, изпитваме дълбокото й влияние върху нашето поведение, характер и съзнание. В образния език на Шри Рамакришна това значи – ял ли си чесън, всеки твой дъх мирише на чесън. Когато някой е реализирал неделимото единство на живота, тогава всичко, което той прави, всяка дума, която той казва, ще бъде израз на това единство. И в това е неподправеното доказателство за духовния опит. Всеки може да постави на колата си голяма лепенка – “Всичко живо е едно общо”. Когато обаче не си постигнал определена степен на контрол над своя собствен процес на мислене, когато не можеш по собствено желание да прекъснеш работата му, когато не знаеш как да се справиш със собствените си влечения и неприязни, когато не можеш да понасяш с търпение дори хора, които ти противоречат, тогава все още не си осъществил за себе си единството на живота.

Хората се усмихват и кимат в съгласие, когато им кажа, че можем да успеем да се идентифицираме все повече и повече с искрицата божествено у нас. Когато обаче изискам те да се идентифицират по-малко с тялото, интелекта, егото, започват неспокойно да се мърдат по столовете си. Спомена ли накрая, че непривързаността, дори едно определено безразличие са  абсолютно необходими, за да постигнем целта, много от тях стават и се промъкват на пръсти към вратата. Думата непривързаност има често съпътстващ негативен привкус, но всъщност в това състояние е чудесно качество. Това е ключът към осъзнатия, определен от целта живот. Непривързаност не означава да сме равнодушни и да не се интересуваме, не се оставяме обаче на объркването или затрудненията. Да можем например да се откъснем от работата си не значи да се облегнем на стола и да прекараме остатъка от деня с крака на масата. Ние работим по-интензивно, отколкото когато и да било преди това. Ние правим най-доброто от себе си, но не сме повече пленници на успеха. Ние не се тревожим по отношение на работата, не изпадаме във въодушевление, когато постигнем желания резултат, не ни обхваща депресия, когато не го постигнем. Ако мога да го изразя и по този начин – който може да се освободи от работата си, върши работата си по най-добрия начин. Тези хора гледат на задачите си от по-широка перспектива и ги постигат с обективност и концентрация. Също и в личностните отношения една определена необвързаност е ценна. Само когато се откъснем от другия, можем да познаем истинските му нужди и стремления, да уважаваме мнението му, без несъвпаденията да ни вбесяват.

Когато престанем да се самоотъждествяваме с тялото си, ще познаем какво е то наистина, а именно – един полезен инструмент, който ни е даден на разположение. Баба ми обичаше да казва – “Сине, господ не ти е дал тези две ръце за да биеш някого с тях, а за да бършеш с тях сълзите си”. Когато сме умни, ползваме тялото си като всеки друг инструмент. Сравнявам тялото с кола – грижим се, като го държим чисто и го снабдяваме с храна в разумно количество, държим го във форма, като се грижим за достатъчно движение. Но никога не трябва да забравяме, че ние сме шофьорите. Сетивата ни трябва да ни слушат като един добре дресиран кон, който реагира на най-малкото подръпване на повода. Когато небцето иска нещо сладичко и здравето ни не го позволява, трябва да сме в състояние да кажем – “Това не е добре за теб” и небцето трябва да отговори “Да, господарю, няма да го искам повече”.

Преодолеем ли самоотъждествяването си с тялото, отъждествяваме и другите вече не с техните тела. Това означава, че в бъдеще няма да се опитваме да изграждаме връзки върху основата на телесното привличане. Няма да бъдем повече способни да дискриминираме някого въз основа на неговата раса или цвят на кожата. Загубата на телесно съзнание не означава да се въртим като мухи без глави и да се блъскаме навсякъде, но да не се опитваме повече да виждаме в тялото си основата на своята сигурност. Чрез това ставаме в голяма степен защитени срещу болести, особено обаче срещу психосоматични страдания. Освен това постигаме бликаща жизненост за цял живот и невъзмутимост спрямо влиянието на времето върху тялото.

Когато престанем да се иднетифицираме с интелекта си, можем да възприемаме и него като един полезен инструмент. Той е нашият вътрешен инструмент така, както тялото ни е външният. Интелектът е много умел в това да разчленява нещата едно от друго, да търси причини и следствия, да класифицира и сортира всичко. Мога да ценя образования интелект. Той е много полезен за решаване на определени проблеми, например когато човек обмисля как да вкара водата от кладенеца вкъщи  или как човек да се приземи на луната. Но интелектуалното знание само няма да ни отведе надалеч в живота. Образованият, който знае всичко за квантовата физика, не може да се възползва от знанията си, когато е в състояние на емоционална възбуда. Може би някой е написал съчинение по темата “Помирение” в Новия Завет, но ще остане ли той в действителност спокоен и примирен, ако някой остро критикува работата му? Шри Рамакришна нарича интелектуалното знание “Знание за ориза и банана”. То е полезно, за да си осигурим храната или да свършим нещо друго, но не ни помага да живеем наистина. Трябва да сме в състояние да приложим знанието си в практиката и да развием изкуството на живота.

Когато не се самоотъждествяваме с интелекта, духът ни остава отворен и млад. Не сме залепени към стремежите си и неприязънта си, а умеем да се справяме с тях като жонгльор с цветните си топчета. Радваме се на всичко, което харесваме. Радваме се обаче също и на неща, които преди не сме обичали, но ползват другите около нас. Способни сме да се прекъснем доброволно едно занимание. Успяваме да изпратим едно от любимите си мнения на арената и да наблюдаваме как то подскача там с обективен интерес. Ако се пукне във въздуха, оставяме го да падне. Остане ли здраво, задържаме го. Тогава често се случва, че точно тези, които най-много са се опитвали да подтъпчат мнението ни, по късно казват – “Това е обаче съвсем здрав възглед, бих искал да го споделя с вас”.Възникне ли случайно дразнеща мисъл в главата ни, не изпадаме изцяло в гняв и не сме разстроени, но наблюдаваме как тази малка ядна мисъл се носи и изчезва в далечината. Само когато се отъждествяваме с мислите си и копаем в това, една такава малка мисъл може да се раздуе в голям гняв и да покрие цялото небе като тъмен градоносен облак. Колкото повече се увеличава непривързаността ни към нашите мисли, толкова по-малко мисленето ни ще е подложено на възходи и падения, на колебания, на вибрации. Способността за концентриране се увеличава и ни се удава да свършим повече работа без напрежение и умора.

Когато, най-накрая, престанем да се самоотъждествяваме с егото, преставаме да наблюдаваме живота през очилата на нашите собствени потребности и предрасъдъци. Виждаме живота като цяло. В настоящето повечето от нас се възприемат като самостоятелен фрагмент в един свят от фрагменти. Наблюдаваме живота през малката ключалка на нашето собствено Аз и оттова естествено полето на зрение е съвсем тесно и ограничено и губим погледа към цялото. Мислим най-напред за себе си. Как тази ситуация ще ми подейства на мен? Пита Аз-ът. Как мога да повлияя на този човек за моя облага? Как мога да получа колкото се може повече и да дам колкото се може по-малко?

Хора, които се идентифицират много силно с егото си, имат склонността да формират взаимоотношенията си с другите под натиска на собствените си желания. Винаги ми напомнят за това огромните каравани, които виждам на магистралата с малка червена кърпичка отзад – внимание, извънгабаритна ширина. Тези превозни средства изискват за себе си цялата ширина на пътното платно и освен това част от платното на насрещното движение. На малките пътища никой не може да ги задмине, а насрещните коли трябва да карат практически в канавката. Хората с извънгабаритен товар собствени искания вървят точно така през живота. Те би трябвало също да носят червените флагчета. Те са нечувствителни към грижите и нуждите на другите. Те се опитват постоянно да подчинят другите на желанията си и да изхвърлят другите от пътя, без изобщо да забележат какво правят. Затова е и естествено, че подобни хора не са обичани в живота, биват избягвани и най-накрая остават все по-самотни и несигурни.

Когато сме пленени от принудителната идентификация с егото в себе си, това състояние е същото като живот в затвора. Колкото по-силно е самоотъждествяването ни с егото, толкова по-дебели са стените на личната ни килия. Гледаме ли на живота като на едно цяло, тогава не наблюдаваме света вече през малката ключалка. Най-напред направихме този отвор по-голям, след това премахнахме вратата и най-накрая дори срутихме стените на затвора. С това придобиваме естествено усещане за нуждите и позициите на другите хора. Ставаме способни да им помогнем, ставаме неспособни да ги обвиняваме или да не им прощаваме миналото. Ние разбираме, че експлоатацията на другите е само в ущърб на цялостта, ние можем с радост на сърце да се откажем от задоволяването на собствените си пощявки, когато това допринася за благото на семейството, приятелите или обществото ни. Ние възприемаме радостта на другите като наша собствена радост, болката им като наша болка, разполагаме с волята и мъдростта да облекчим тази болка и да допринасяме към радостта на другите.

Това означава разбира се пълна промяна на привичната перспектива. За да видим цялото, трябва да обърнем гръб на собственото си его. За да видим единството, трябва да се разделим със своето отделяне. Започнем ли по този начин да променяме перспективата си и да опознаваме неделимата единност на живота, откриваме с изумление, че до този момент сме възприемали живота винаги наопаки. Понякога Скриптовете  и големите мистици от всички религии използват особено изящен език, за да ни направят тази мисъл ясна. Христос казва – който е намерил живота си, ще го загуби и който го е загубил заради мен, ще го намери. Това означава, че човек, който пеодолее самоотъждествяването си с ограниченото си его, ще намери извора на трайната радост и безгреничната любов, които отговарят на истинската ни природа. Така признава и апостол Павел, че “не аз, а милостта на Бога в мен” е била, която поражда връзката с Христос.

Когато сме изцяло изпълнени със себе си, не остава място, където Господ да дойде в живота ни. Когато постепенно се освободим от всичко, което ни прави себични и действа разделящо, Господ може да ни изпълни със своята реалност. В хиндуизма има следната история – когато веднъж Господ във формата на Шри Кришна свирел на своята флейта, наблюдавала го изпълнената със завист Рада, символ на душата на човека, която копнее за обединение с божественото. “Какво направи флейтата ти, за да намери толкова много милост да бъде държана часове до устните ти?”, попитала тя. Тогава Шри Кришна отдалечил флейтата от устните си така, че Рада да може да я види отвътре. “Виж, тя е абсолютно празна”, казал той, “затова мога да я изпълня с моята божествена мелодия”.

В Багаватгита се отбелязва, че имаме само един истински враг на този свят и това е нашата воля и също само един приятел на този свят – нашата воля. Когато позволим собствените ни желания да ни движат, да търсим личното си задоволяване за сметка на другите, тогава волята ни е наистина най-лошият ни враг, защото ни отчуждава от извора на трайната радост и непоклатимата сигурност в себе си. Когато обаче насочим волята си срещу егото си и използваме безкрайно многото малки поводи в течението на деня да овладеем собствените си желания, тогава волята ще ни помогне да се развием до действителната си големина.

За голямото мнозинство от хората волята действа само на повърхността на съзнанието. Ние нямаме влияние върху това, което се случва в дълбоките пластове на съзнанието, където лежат корените на повечето от нашите проблеми. Можем обаче да се научим да задълбочим силата на волята и да я усилим безкрайно. Човек само трябва да види как тежкоатлетите показват мускулите си на плажа /на майчиния ми език това се нарича – “да оставиш жабите по кожата ти да подскачат”/ . Подсилването на волята има много общо с развитието на мускулите – една неизползвана воля атрофира, само редовно използваната вътрешна сила става по-силна. Когато Исус ни учи, че трябва да се молим “Да бъде Твоята воля”, той иска да ни напомни, че чрез преодоляването на себелюбието си и пристрастяването към себе си можем да се преобразим в инструмент на божията воля.

Майстор Екехарт разказва в жива реч за неизменното усилие, което е нужно, за да задействаме това преобращение. Той казва, че всички ние носим в себе си семената на Бог тъй както крушата крушовата семка  и ябълката – ябълковата семка. Умният градинар не очаква, че по някакво чудо изведнъж ще се появи дърво с узрели ябълки. Той поставя семето в подготвената почва, полива, скубе бурените около фиданката, подкрепя грижовно младото дърво години наред и го подрязва, докато един ден то донесе богати плодове. Точно тъй чака също и семето на Господ в дълбочината на нашето съзнание за своето развитие. За да може да се стигне до това, трябва да се грижим за способността си за духовно възприятие, а това се случва само с непрекъснато и систематично усилие. Ганди беше познал, че цялото усилие означава цялата победа.

Не искам обаче да пропусна да спомена и следното – дори ако вложим цялата си сила, в крайна сметка милостта на Господ е, която ни освобождава. Можем редовно да упражняваме медитацията си, да повтаряме мантрите си при всеки случай и да предприемаме всяко усилие да овладеем собствените си желания като прилагаме всички духовни дисциплини – нашата цел обаче е недостижима само чрез човешко усилие. Всеки истински мистик, на което и направление да принадлежи, обявява с почит и учудване – как можа да ми се удаде, въпреки грешките и несъвършенството ми, да преодолея тези огромни препятствия?

В младите години тази милост се показва като копнеж да се преодолеят всички страсти, като желание да се постигне определено овладяване на процеса на мислене. Обширна част от живота си приемаме като разбиращо се от само себе си, че сме ръководени от егоистични желания и страсти, че сме оставени на сетивата си и интелекта си. Но постепенно започва да ни става ясно, че можем да вземаме участие в решението какво се случва в съзнанието ни. Един приятел ми разказваше, че веднъж вървял към къщи, след като е предал срочна работа, която го е ангажирала дни наред. “сега съм свободен човек”, казвал си той. Въпреки това не го оставяли мислите затова какво още трябвало да спомене и добави в работата си. “Не трябва да си ги разрешавам повече”, мислел той. Решил да опита да си повтаря “Ом”. Той не знаел точно какво значи “Ом”, но бил чул, че е някаква лечебна формула, и му се струвало по-добре да се заеме с нея, отколкото безспир да мисли за работата си, в която все едно нищо повече не можел да промени.  Точно за такива случаи са предназначени мантрите. Мантрата привела измъчващите мисли на приятеля ми до спокойствие. По този начин при него се проявило събуждащото се желание да спечели контрол върху съзнанието си. Няколко месеца след това той започна с медитация, защото беше чул, че аз описвам духовния живот като път към свободата.

Този стремеж да се откъснеш от всички стремежи е стремежът към свобода, който се пробужда дълбоко в нас. В думите на Шри Рамакришна това значи, че Божествената майка ни е погледнала с прекрасните си, изпълнени с обич очи. Щом погледът й падне върху нас, възниква не само стремежът към свобода, поражда се и волята са предприемем всичко необходимо, за да бъдем свободни.

Милостта може да достигне хората още в съвсем млади години и под различни форми. За някои тя се проявява като дълбоко неспокойствие, защото човек не може да е доволен с това да живее на повърхността на съзнанието си. Често се показва обаче като недоволство от досегашния начин на живот, от досегашните личностни взаимоотношения или направо от себе си. Колко често вече съм чувал – “Просто не мога повече да се понасям!” Това за мен е знак, който обещава много. Защо трябва да сме доволни от сегашното си състояние, когато носим в себе си огромни резерви на сила и мъдрост?

Най-напред опитват вероятно повечето хора да утолят неспокойствието си чрез смяна на работното място, промяна в стила на живот или далечни пътувания. Най-накрая обаче забелязват, че не намират никакво освобождение, ако не се обърнат към себе си и не придобият контрол върху собственото си Аз. Когато някакъв вид недоволство ни води до това да се обърнем към себе си и да започнем да упражняваме духовния си живот, това е сигурен признак на милостта.

Често неспокойствието ни води до приключения от всякакъв вид, които приемаме като ново предизвикателство да премерим силите си. Но щом едно приключение е издържано, търсим още по-възбуждащо. Това е мотивът за много алпинисти. Спортът им е напрягащ и опасен. Но точно изискванията за концентрация и отговорност преобръщат трудностите и усилията в радост. Това показва, че зовът към себе си може да е прикрит дори в търсенето на приключения. Когато потеглим да пътуваме през морето на духа, ще намерим предизвикателството, което ще постави на изпитание издръжливостта ни за цял живот.

Когато за пръв път милостта ни докосне рано в живота, често не разбираме за какво става дума. Понякога дори се борим срещу нея. Докато ставаме все по-безспокойни, все по-недоволни от живота на повърхността на съзнанието, впускаме се в същото време все по-безмислено на лов за нови удоволствия и печалби. Както казва майстор Екехарт, държим се като риба на кукичката на божествения рибар. Кукичката се е закачила на дълбоко и докато рибата се мята да се освободи, металът още по-дълбоко се забива в месото. Преследваме с удвоено усърдие старите си цели и се надяваме чрез това да намерим същото удовлетворение както едно време. Но колкото повече се стараем, толкова по-голямо е разочарованието. Едва след дълго време идва осъзнаването, че може би вече сме на път да бъдем свободни. Божествената милост стига до нас.

Но тази милост не значи в никакъв случай, че Бог поема цялата ни работа вместо нас. Ако искаме да постигнем напредък в духовния път, трябва да приложим и дарбата на собственото си разбиране. Трябва да засилим волята си и отново и отново да вземаме мъдри решения, които ще ни водят по-дълбоко към осъществяването на неделимото единство на живота. В младите години изглежда, че трябва да свършим цялата работа сами, едва към края на пътуването можем да погледнем назад и да познаем, че дори собствените ни усилия са били израз на милостта. Един голям суфи-мистик разказва, че  веднъж в момент на отчаяние извикал от дълбочината на сърцето си – “Аллах, колко пъти те позовавах, но ти още нищичко не си ми показал.” Тогава чул от дълбочините на съзнанието си гласът Господен с отговора – “Кой, мислиш си, те караше през цялото време да ме зовеш?