Статус на жената днес: Преход от еманципация към джендър?

Една от главните характерни черти на постмодерното е липсата на център. 

Сменят се моралните ценности, всички разбирания започват да губят своето значение. Липсват граници, йерархия, постоянните промени са водещи, тези промени обрисуват много добре и ситуацията в която се намира „жената“ в хипермодерността. Хиперреалността е средство да се характеризира пътя, по който съзнанието дефинира кое всъщност е "реално" в свят, където многобройността на медиите може радикално да оформя и филтрира оригиналното. Често фантазията не се разграничава с реалността, истинския образ започва да губи своя смисъл, превръща се в нещо друго.

В това друго се превръща и „жената“, липсата на единен център обаче, я поставя в едно много неясно положение, от което може да извлече, както много дивиденти, така и пагубно изкривяване на собствения образ.

Възстава се срещу положението на „жената“ до момента - безправово, ограничаващо социалните възможности. Този процес, обаче е тръгнал по такъв път, че социално-икономическото освобождение на „жената“ нерядко води до появата на „нови жени“, лишени от обичайното женско излъчване.

Именно от това се е опасявал руският мислител Николай Бердяев в книгата си „Метафизика на пола и любовта“. Съгласявайки се с това, че жената трябва да бъде икономически независима от мъжа, да има свободен достъп до всички културни блага, а също и правото да възстава срещу „семейното робство”, философът отбелязва, че всичко това само по себе си не решава проблема. Нещо повече, женската еманципация според Бердяев носи не само позитивна, но лъжлива тенденция, разрушаваща прекрасните мечти и „вълшебните блянове”.

С тези си думи той обрисува образа на „жената“ в картината на хиперреалността, в която се намираме днес. Жените променят своя статус, което обаче, променя и техния образ. Тези прекрасни мечти, за които говори писателя, са мечти за идеалния образ на жената, който тлее в съзнанието на много мъже. Това носи след себе си последствия от които и образа на мъжа се променя. Неяснотата обаче се засилва, не става ясно, разпределянето на ролите и задълженията. 

Засилва се и неудовлетворението от липсата на идеала. Променя се и разбирането за идентичност, някои от идеите са развити от Мишел Фуко, както и Джудит Бътлър със своята куиър теория.

Теорията на Бътлър гласи, че нищо в идентичността не е фиксирано; идентичността е съвкупност от социални и културни характеристики и обстоятелства, които Азът изразява, чрез поведението си и в действителност няма „вътрешен Аз” – ние вярваме, че го имаме, заради постоянно повтарящите се дискурси за него; gender (пола), както другите аспекти на идентичността, е perfomance (представление), който невинаги е съзнателно избран, и също е затвърден чрез повторението; от това следва, че субектите могат постоянно да променят идентичността си.

Иначе казано, вместо като фиксирано качество, gender е видян като флуидно (течно) непостоянно състояние, което може да се променя според контекста и времето.

Gender, следователно, е perfomance – и нищо повече. Няма джендър идентичност отвъд израза на gender. Gender е това, което правим в някакъв отрязък от време, а не универсалното кой съм аз. В масовите медии циркулират такива модели на мъжки и женски perfomances, които се смятат за предпочитани и по този начин правят gender категориите по-„реални” и осезаеми. Обаче за да бъдат възприети като поле за избор, новите модели трябва да се базират (забележимо или не, осъзнато или не) на традиционни образи и идеи. Това е и механизмът, по който се конструират медийните gender идентичности: в непрекъсната игра между традиция и модерност, между цитат и ирония.

Съзнанието, което жената придобива за себе си, не е дефинирано само от сексуалността, то отразява положение, зависещо от икономическата структура на обществото, което отразява степента на техническото развитие, постигнато от човечеството, съзнанието, което жената придобива за себе си е социално вмененото различие, тя, първо се идентифицира от и през социума, през културно-ценностната призма на обществото, което я обособява и оразличава като различна, като „ другия“  ако следва да се позова на израза, който използва Бовоар т.е. ако трябва да се есенциализира „природата“ на жената, тя първо е социокултурен продукт и едва, впоследствие през сексуалния си опит може да се разпознава като жена.

Авторката защитава идеята, че отношението между мъжете и жените е социална конструкция. Символ на тази теза е прочутата й фраза от книгата „Втория пол“: "Не се раждаш жена: ставаш такава"

Тъй като, логиката и фактическите потвърждения вече не са основани на знанието и тяхното място се заема от комуникациите,  жената започва да избира сама, своя образ, място и функции в обществото. Тя се превръща в поредицата от избори, които прави, от повтарящите се действия, които предприема. Какъв е нейния образ, не може да се каже еднозначно. Това, което е сигурно, обаче, е че жената придобива съществено различен статус, обусловен от качествата върху които акцентира, но вече тези качества са от много обширен порядък, като те обгръщат и много от типично „мъжките качества“. Това разгръщане отвъд традиционното женско, поставя началото на метаморфозата около женския образ. Постмодернисткия начин на живот, обаче, приема, че това което се приема в социален контекст, всъщност не е това, което е.

Жената се превръща в дискурс или дискусия, създавани от интерпретиращата общност. Така знанието, зависи пряко от общността, то придобива смисъл, само в тази общност. Локалността играе съществена роля, в това, което се превръща жената или казано иначе, няма само едно мнение по отношение на жената, а толкова колкото са приети с консенсус в различните социални общества.

Освен това, жената започва, да си спомня за онзи изтласкан образ, който тя е имала, но който бива добре заличен – Лилит. Първата жена, равноправна с мъжа, тази, която по нищо не му е отстъпвала и която не търпяла подчинение. Този величествен в сравнително отношение образ, започва своето възраждане. Той си прокарва път в съзнанието и едва ли има връщане назад. Въпреки добре пазената тайна, рожденното право на жената от началото на нейното съществуване започва да оставя все по-явни следи.

В една от пророческите си страници Николай Бердяев предвижда, че в бъдещото общество жената ще играе голяма роля, защото тя повече е свързана със световната душа и великите сили. Енергия от висша степен, годна да се култивира, Богородица – най-съвършенното въплъщение на божествените принципи. Това навярно е скритото, несъзнаваното, animа на човешкото съзнание. Разгръщането, на което ще донесе нов облик на хората, доближавайки ги до съвършенството. Баланса на енергийте – ИН и ЯН, необходимост и цел на човечеството, за да може да се съхрани и израства. Висшата хармония, двете страни на една и съща монета.

Свободата и Свободната воля срещу Ограниченията и Зависимостта

Да избягаш от свободата или да се стремиш към нея?

Съществува ли наистина или е невъзможна в този ограничен свят?

Кому е нужна свобода, да бъде свободен за да употреби свободната си воля?

А ако тази воля не съществува? 

Ако е закърняла или се е превърнала в криворазбрано желание да избягаме от собствената си отговорност и дълг?

Да изкривим дълга, като се оправдаваме, че сме длъжни да направим нещо, а в същото време го правим поради собствената си безпомощност. Колко по-лесно е да заробим себе си с хилядите възможни неща, изградени именно да ни улеснят в това наше желание, зародило се в съзнанието на всеки един човек, още преди векове. Роби неспособни да взимат свои собствени решения, марионетки чиито действия зависят пряко от кукловода. 

За да бъдеш свободен се изисква смелост, за да си свободен трябва да бъдеш субект осъзнаващ и действащ пряко чрез собствената си воля. Изисква качества и добродетели, които се изграждат къде природно, къде чрез силата на разума, но без тях, не би могло да има смисъл да бъдем свободни и за какво. За да имаш стремеж към истинската свобода се изисква определено познание, ниво и чувство за лично достойнство. Само истински достойния може да оцени правилно себе си и респективно собствената си свобода.

Свободата издига, ала издига малцина, трябва смелост, защото издигайки се идва момент, когато ще се наложи да полетиш. Птиците летят защото притежават тази способност, природно надарени, те успяват да развият своите дадености. Както в птиците е заложено летенето, така в хората е заложена свободата и свободната воля. Нима птиците са по-разумни от хората? Не, причината, е че хората са се отказали от свободата си, отказали са се от себе си. 

Първородният грях, когато Адам и Ева откъсват плодовете на познанието, това е акт на свободна воля. Те биват изгонени от райската градина, мястото на абсолютна свобода, за да продължат да използват и да си служат със собствената си свободна воля, която всъщност ги превръща в хора. Затова спокойно можем да кажем, че човекът е човек, когато е свободен, но свободен и способен да избира. Затова се изисква особено себепознание, за да може всеки да разбере истинската си същност и да събуди стремежа си към свободата и себе си.

Грях ли е да бъдеш себе си? Грях ли е да бъдеш свободен макар и грешен? Може ли да си грешен, ако си свободен, ако си себе си? Това как ще употребим свободата си пряко зависи от собственото ни равнище, но със сигурност всеки, ще го направи според себе си. Някои ще искат да творят, други ще искат да разрушават. 

Подтиснатата свобода ще накара мнозина да я използват ирационално. Както твърди Аристотел, а по-късно неговата теза доразвива Ж.Ж.Русо естествения човек има естествен морал, а цивилизования човек е този, който опорочава нравите, защото той се намесва със своето лицемерие. Можем да се съгласим с твърдението им, защото по природа никой не е лош, по природа никой не е ограничен и принуден да бъде някой друг. Извращенията настъпват с появата на обществата.

 Хората биват деформирани, казва им се какво да правят, как да се държат, какво да мислят. От тях не остава никаква свобода. На мястото на свободата нахлува страха, вината, срама. Движени от тях, хората започват да живеят случайно, изтощени от всичкото това налагане на правила и норми, забравят кои са и какво всъщност желаят.

Не съществува понятие за обществена свобода. Намесени ли са общностите, значи свободата отсъства. Как можем да говорим за колективна свобода, след като не можем да говорим и за колективно мислене? 

Мисленето е субективен процес изискващ индивидуалност. Индивидуалистическото мислене е в противовез с колективността. За да съществуваш в дадена общност, трябва да бъдеш социализиран, интегриран в системата на договорености и норми. 

Следователно колкото по-добре притежаваш и изразяваш колективните мисли и нагласи толкова по-малко свободен си. Затова и борците за свобода са тези, които не признават статуквото. Както казва А. Камю: „Единственият начин да се справиш с липсата на свобода в света е да станеш абсолютно свободен, така че самото ти съществуване да бъде своеобразен бунт.“

Да бъдеш свободен, значи да бъдеш освободен от принудата. Древногръцкият философ Епиктет, заявява, че пълната свобода е в нашето знание за нещата и в умението да се прилага свободата на практика. Както той твърди, свобода е да знаеш какво правиш, какви ще са последствията от постъпката ти и какво желаеш и целиш с това. Знанието е сила, която ти дава възможност да разширяваш свободата си, дава ти възможност да избираш.

Херакъл от своя страна смята, че човекът предопределя свободата си с избора, който ще направи между добродетелта и порока. След като направи този избор, то живота протича предопределено. Както злото, така и доброто съществуват, понеже има свобода в света. Ако нямаше свобода, нито доброто, нито злото щяха да съществуват. Под думата „свобода“ се разбира, това да имаш право на избор. Каквито и да са резултатите, дава се пълна свобода на избора. Най-голямото зло призлиза не от грешно направения избор, а от големите ограничения.

За да се прояви свободния избор е нужно да се определи дали искаме да имаме/притежаваме или да бъдем, дали за нас смисълът на живота се състои в задоволяването на всяко наше желание. Възникването на подобни идеи е възможно, когато „благо“ престава да означава единствено „благо за душата“ (както е в Библията и дори по-късно у Спиноза) и придобива значение на материална, парична облага. Когато желаем да притежаваме ние ставаме роби, притежанието, задоволяването на желанието става първостепенно, дори единственото важно за нас. Когато материалното е обзело нашето съзнание, ние сме заети само с това как да трупаме и да задоволим нашия глад за още. Търсим щастието там, където живее ограничението, преходността.

Преследваме щастието през целия си живот, без да осъзнаваме, че то се състои точно от обратното, от това да бъдем и да търсим ценното за душата, от която произлиза свободата. Свобода не можем да търсим в ограничеността, преходността, материалното. Свобода, тя ни напомня за безграничното, за блаженното, желаем я, но в същото време ни е страх от нея.  Човек е задвижван от желанието, колкото повече ценим дадено нещо, толкова повече желанието ни към него е по-силно.

Можем ли да се наречем свободни, ако сме задвижвани от желания и мотиви, които дори не подозираме? Нашето несъзнавано ни тласка в някаква посока. Мислим си, че ние сме тези, които избираме. А всъщност нашият свободен избор е ограничен. 

Искаме да направим избор. Избираме между две алтернативи. Как ще го направим – дали чрез разума, дали емоционално, откъдето и да произлиза мотива и аргументите за направения избор, той винаги ще бъде плод на това, което е заложено в нас. От една страна сме изградили някакъв модел на мислене, разбиране и възприятие, от друга емоциите и желанията ни също са изградени и имат своя структура. Как тогава знанието ще ни направи свободни?(И. Кант) Знанието би ни дало по-широко поле за избор. Ще ни въоръжи с критическа мисъл, с расъдливост, но не и със свободата за която говорим. Свободната воля съществува ограничено. Свободата е илюзия в ограничеността на сетивния свят, възможна единствено в свръхсетивния. 

Можем да обобщим, че съществуват различни пречки пред съществуването на свободата. Съществуването на свобода в нашия свят зависи от това дали ще проявим нашата свободна воля, както и това колко е силна. Тя е способността на човека да противостои на нежеланите въздействия и реализира желани цели. Тя ни е нужна за да е възможно бягството от: моралните; етичните; природните; социалните; психичните; религиозните; нормативните окови и обвързаности, които ограничават и подтискат проявата на свободата. 

За какво ще проявим свободната си воля, зависи от разума, чувството ни за отговорност и дълг, от нашите добродетели, ценностна система, разбиранията ни за добро и зло и така докато затворим кръга и стигнем до заключението за ограничеността. Самото съществуване на думата „зависи“, означава, че дори самата свобода е зависима, което всъщност е антоним на свободата.

Думата „завися" идва от „вися", което буквално означава „окачен съм във въздуха без основа". „Зависи" означава също, че нещо е незавършено и нерешено. Зависим е онзи, който е прикачен за другиго, който е лишен от опора и виси във въздуха - като украшение, носено от някого. Зависимият не се чувства цялостен, на него винаги му липсва решителност да стигне до целта. 

Така че, колкото и да се опитваме да достигнем до свободата, ще се въртим в кръга на зависимостта и само ще мечтаем и надяваме, че можем да бъдем свободни преди да излезем от него. Само свободата на духа, може да ни даде и накара да изпитаме истинското чувство за свобода. Само чрез силата и качествата на духа, ще успеем да разширим съзнанието си и чрез него ще излезем от този омагьосан кръг!

Какво е любовта? Илюзия, потребност, изкуство или цел?

Съществуват различни гледни точки, относно това, как една любов може да бъде пълноценна, истинска и трайна.Често една теория включва в себе си много истини, но не винаги успява да обгърне целия проблем.

В известна степен, позицията на Ерих Фром, относно любовта и изкуството да обичаш, ни дава една стабилна представа, за това, какво е истинската любов и кога тя просто е някаква илюзия.

За едно е категорично прав, любовта е за зрелия човек, тя не може да бъде достояние на хора, които не са в състояние и нямат елементарна представа за себе си, нито такива, които не са успели да надраснат детските си години и съзнание.

"Най-сетне зрелият човек стига до момента, когато вече става майка и баща на самия себе си. Той има, тъй да се каже, майчина и бащина съвест. Майчината говори: „Няма грях, няма престъпление, което да те лиши от моята обич, от желанието ми да живееш и да си щастлив.“ Бащината съвест казва: „Ти сбърка, не може да не понесеш някои последици на твоите деяния, а главното е, че трябва да промениш поведението си, ако очакваш да те обичам.“ Зрелият човек не е зависим от присъствието на майката и на бащата като външни реалности, а ги е пресъздал в себе си. В противовес на концепцията на Фройд за свръх-Аз-а, той не ги е възприел механично, не ги е присъединил, а е вградил майчината съвест в собствената си способност да обича и бащината съвест в чувството си на здрав разум. Освен това зрелият човек обича едновременно с майчина и с бащина съвест, въпреки че те сякаш са несъвместими."

Чувството за изолираност, което всеки от нас носи в себе си, ни кара, често да изкривяваме образа на любовта, да търсим човек, които да ни избави от нея, да ни спаси от самите нас:

"В началото обаче всичко това не се съзнава. Всъщност те приемат силата на безумното си влюбване, на състоянието да са „луди“ един за друг като доказателство за силата на тяхната любов, въпреки че то може да се окаже само доказателство за степента на собствената им самота."

В духа на времето в което живеем, това се счита за истинска любов, това към което хората се стремят. Това е така, защото не се осъзнава простата истина, че човек не може и не бива да търси спасение, любов, свобода, извън себе си, т.е. той трябва да е успял да изгради тези и други качества, способности и сили в себе си за да може да има пълноценни взаимоотношения. 

"Какво дава, един човек на друг? Самия себе си, най-ценното, което има — живота си. Това не означава задължително, че той жертва живота си за другия, а по-скоро, че му дава от своята жизненост, от своята радост, от своя интерес, от своите разбирания, от своя хумор, от тъгата си — от всичко живо у него, което може да намери израз и изява. Давайки от своя живот, той обогатява другия човек, повишава жизнеността му чрез повишаване на собствената си жизненост. Той не дава, за да получава. Да даваш, поначало означава голяма радост. В процеса на даването обаче човекът не би могъл да не съживи нещо у другия, а то от своя страна се отразява обратно в собственото му съзнание. Когато действително дава, той неизбежно получава онова, което се връща към него."

Колко елементарно и в същото време изключително силно и сложно твърдението: " Всичко е Любов!", "Бог е любов!", което доказва, че любовта е навсякъде, любовта е най-висшия идеал, който хората могат да достигнат. Степента и възможността да проявиш това чувство е степента и нивото на собственото ти съзнание, на собствения ти напредък по пътя към съвършенство, наречено от много хора Бог! 

"Едва ли е необходимо да подчертаваме, че способността да обичаш като акт на отдаване зависи от развитието на човешкия характер. Предполага се, че той винаги има продуктивна ориентация. При такава нагласа лицето е преодоляло отношението на зависимост, нарцистичното си всемогъщество, желанието да експлоатира другите или да трупа богатства и е придобило увереност в собствените си човешки сили, смелост да разчита на себе си в стремежа към постигане на своите цели. Доколкото тези качества отсъстват, то изпитва страх да се отдава, тоест да обича."

Ето, че всичко е свързано и способността да обичаш, е свързана с умението да обичаш, като цяло.

"Да обичаш Бога, ако той би използвал тази дума, означава да се стремиш към реализиране на цялостната възможност да обичаш, към осъществяване на онова, което означава „Бог“ за самата личност."

И накрая, нека всеки от нас, да разбере и усвои умението да обича, да усвои качества на характера, а не само умения за печелене на материални блага! Нека всеки, осъзнае, че преди всичко ние сме хора, такива, които имаме еднаква цел, еднаква същност и еднаква възможност за достигане до единство/любов!

Ако не съумеем да поддържаме жизнеността на образа на човешката зрелост, наистина ще се изправим пред вероятността от рухване на традициите на цялата ни цивилизация. Първооснова на тези традиции е не приемствеността на известни знания, а на определени хуманни качества. Ако те изчезнат от погледа на идните поколения, петхилядолетната ни цивилизация ще се разпадне дори и ако достигнатите от нея t знания бъдат запазени и развивани.

Ако той е в състояние да обича, би трябвало да заеме мястото си на върха, икономическата машина да служи на него, а не обратното. Той трябва да бъде в състояние да споделя опит, да дели труда си, а не — в най-добрия случай — да дели само печалбата. Необходимо е обществото да бъде организирано по начин, при който социалната, любящата природа на човека да не се откъсва, а да се слива с общественото му битие. Ако е истина, както се опитахме да изясним, че обичта е единственият разумен и задоволителен отговор на проблема за смисъла на човешкото съществуване, всяка обществена система, изключваща в една или друга степен развитието на обичта, в дългосрочна перспектива трябва да загине от собственото си противоречие с основните необходимости на човешката природа. Да се говори за обич не е „морализаторство“ поради простата причина, че става дума за главната и реалната потребност на всяко човешко създание. Прикриването й не означава, че тя не съществува. Да се анализира природата на обичта, означава да се открие, че тя изобщо отсъства днес, и да се осъдят обществените условия, на които се дължи това. Да имаме вяра в обичта като обществен, а не като изключително рядък индивидуален феномен, е рационалната вяра, основаваща се на прозрението в истинската, природа на човека.