Статус на жената днес: Преход от еманципация към джендър?

Една от главните характерни черти на постмодерното е липсата на център. 

Сменят се моралните ценности, всички разбирания започват да губят своето значение. Липсват граници, йерархия, постоянните промени са водещи, тези промени обрисуват много добре и ситуацията в която се намира „жената“ в хипермодерността. Хиперреалността е средство да се характеризира пътя, по който съзнанието дефинира кое всъщност е "реално" в свят, където многобройността на медиите може радикално да оформя и филтрира оригиналното. Често фантазията не се разграничава с реалността, истинския образ започва да губи своя смисъл, превръща се в нещо друго.

В това друго се превръща и „жената“, липсата на единен център обаче, я поставя в едно много неясно положение, от което може да извлече, както много дивиденти, така и пагубно изкривяване на собствения образ.

Възстава се срещу положението на „жената“ до момента - безправово, ограничаващо социалните възможности. Този процес, обаче е тръгнал по такъв път, че социално-икономическото освобождение на „жената“ нерядко води до появата на „нови жени“, лишени от обичайното женско излъчване.

Именно от това се е опасявал руският мислител Николай Бердяев в книгата си „Метафизика на пола и любовта“. Съгласявайки се с това, че жената трябва да бъде икономически независима от мъжа, да има свободен достъп до всички културни блага, а също и правото да възстава срещу „семейното робство”, философът отбелязва, че всичко това само по себе си не решава проблема. Нещо повече, женската еманципация според Бердяев носи не само позитивна, но лъжлива тенденция, разрушаваща прекрасните мечти и „вълшебните блянове”.

С тези си думи той обрисува образа на „жената“ в картината на хиперреалността, в която се намираме днес. Жените променят своя статус, което обаче, променя и техния образ. Тези прекрасни мечти, за които говори писателя, са мечти за идеалния образ на жената, който тлее в съзнанието на много мъже. Това носи след себе си последствия от които и образа на мъжа се променя. Неяснотата обаче се засилва, не става ясно, разпределянето на ролите и задълженията. 

Засилва се и неудовлетворението от липсата на идеала. Променя се и разбирането за идентичност, някои от идеите са развити от Мишел Фуко, както и Джудит Бътлър със своята куиър теория.

Теорията на Бътлър гласи, че нищо в идентичността не е фиксирано; идентичността е съвкупност от социални и културни характеристики и обстоятелства, които Азът изразява, чрез поведението си и в действителност няма „вътрешен Аз” – ние вярваме, че го имаме, заради постоянно повтарящите се дискурси за него; gender (пола), както другите аспекти на идентичността, е perfomance (представление), който невинаги е съзнателно избран, и също е затвърден чрез повторението; от това следва, че субектите могат постоянно да променят идентичността си.

Иначе казано, вместо като фиксирано качество, gender е видян като флуидно (течно) непостоянно състояние, което може да се променя според контекста и времето.

Gender, следователно, е perfomance – и нищо повече. Няма джендър идентичност отвъд израза на gender. Gender е това, което правим в някакъв отрязък от време, а не универсалното кой съм аз. В масовите медии циркулират такива модели на мъжки и женски perfomances, които се смятат за предпочитани и по този начин правят gender категориите по-„реални” и осезаеми. Обаче за да бъдат възприети като поле за избор, новите модели трябва да се базират (забележимо или не, осъзнато или не) на традиционни образи и идеи. Това е и механизмът, по който се конструират медийните gender идентичности: в непрекъсната игра между традиция и модерност, между цитат и ирония.

Съзнанието, което жената придобива за себе си, не е дефинирано само от сексуалността, то отразява положение, зависещо от икономическата структура на обществото, което отразява степента на техническото развитие, постигнато от човечеството, съзнанието, което жената придобива за себе си е социално вмененото различие, тя, първо се идентифицира от и през социума, през културно-ценностната призма на обществото, което я обособява и оразличава като различна, като „ другия“  ако следва да се позова на израза, който използва Бовоар т.е. ако трябва да се есенциализира „природата“ на жената, тя първо е социокултурен продукт и едва, впоследствие през сексуалния си опит може да се разпознава като жена.

Авторката защитава идеята, че отношението между мъжете и жените е социална конструкция. Символ на тази теза е прочутата й фраза от книгата „Втория пол“: "Не се раждаш жена: ставаш такава"

Тъй като, логиката и фактическите потвърждения вече не са основани на знанието и тяхното място се заема от комуникациите,  жената започва да избира сама, своя образ, място и функции в обществото. Тя се превръща в поредицата от избори, които прави, от повтарящите се действия, които предприема. Какъв е нейния образ, не може да се каже еднозначно. Това, което е сигурно, обаче, е че жената придобива съществено различен статус, обусловен от качествата върху които акцентира, но вече тези качества са от много обширен порядък, като те обгръщат и много от типично „мъжките качества“. Това разгръщане отвъд традиционното женско, поставя началото на метаморфозата около женския образ. Постмодернисткия начин на живот, обаче, приема, че това което се приема в социален контекст, всъщност не е това, което е.

Жената се превръща в дискурс или дискусия, създавани от интерпретиращата общност. Така знанието, зависи пряко от общността, то придобива смисъл, само в тази общност. Локалността играе съществена роля, в това, което се превръща жената или казано иначе, няма само едно мнение по отношение на жената, а толкова колкото са приети с консенсус в различните социални общества.

Освен това, жената започва, да си спомня за онзи изтласкан образ, който тя е имала, но който бива добре заличен – Лилит. Първата жена, равноправна с мъжа, тази, която по нищо не му е отстъпвала и която не търпяла подчинение. Този величествен в сравнително отношение образ, започва своето възраждане. Той си прокарва път в съзнанието и едва ли има връщане назад. Въпреки добре пазената тайна, рожденното право на жената от началото на нейното съществуване започва да оставя все по-явни следи.

В една от пророческите си страници Николай Бердяев предвижда, че в бъдещото общество жената ще играе голяма роля, защото тя повече е свързана със световната душа и великите сили. Енергия от висша степен, годна да се култивира, Богородица – най-съвършенното въплъщение на божествените принципи. Това навярно е скритото, несъзнаваното, animа на човешкото съзнание. Разгръщането, на което ще донесе нов облик на хората, доближавайки ги до съвършенството. Баланса на енергийте – ИН и ЯН, необходимост и цел на човечеството, за да може да се съхрани и израства. Висшата хармония, двете страни на една и съща монета.