Статус на жената днес: Преход от еманципация към джендър?

Една от главните характерни черти на постмодерното е липсата на център. 

Сменят се моралните ценности, всички разбирания започват да губят своето значение. Липсват граници, йерархия, постоянните промени са водещи, тези промени обрисуват много добре и ситуацията в която се намира „жената“ в хипермодерността. Хиперреалността е средство да се характеризира пътя, по който съзнанието дефинира кое всъщност е "реално" в свят, където многобройността на медиите може радикално да оформя и филтрира оригиналното. Често фантазията не се разграничава с реалността, истинския образ започва да губи своя смисъл, превръща се в нещо друго.

В това друго се превръща и „жената“, липсата на единен център обаче, я поставя в едно много неясно положение, от което може да извлече, както много дивиденти, така и пагубно изкривяване на собствения образ.

Възстава се срещу положението на „жената“ до момента - безправово, ограничаващо социалните възможности. Този процес, обаче е тръгнал по такъв път, че социално-икономическото освобождение на „жената“ нерядко води до появата на „нови жени“, лишени от обичайното женско излъчване.

Именно от това се е опасявал руският мислител Николай Бердяев в книгата си „Метафизика на пола и любовта“. Съгласявайки се с това, че жената трябва да бъде икономически независима от мъжа, да има свободен достъп до всички културни блага, а също и правото да възстава срещу „семейното робство”, философът отбелязва, че всичко това само по себе си не решава проблема. Нещо повече, женската еманципация според Бердяев носи не само позитивна, но лъжлива тенденция, разрушаваща прекрасните мечти и „вълшебните блянове”.

С тези си думи той обрисува образа на „жената“ в картината на хиперреалността, в която се намираме днес. Жените променят своя статус, което обаче, променя и техния образ. Тези прекрасни мечти, за които говори писателя, са мечти за идеалния образ на жената, който тлее в съзнанието на много мъже. Това носи след себе си последствия от които и образа на мъжа се променя. Неяснотата обаче се засилва, не става ясно, разпределянето на ролите и задълженията. 

Засилва се и неудовлетворението от липсата на идеала. Променя се и разбирането за идентичност, някои от идеите са развити от Мишел Фуко, както и Джудит Бътлър със своята куиър теория.

Теорията на Бътлър гласи, че нищо в идентичността не е фиксирано; идентичността е съвкупност от социални и културни характеристики и обстоятелства, които Азът изразява, чрез поведението си и в действителност няма „вътрешен Аз” – ние вярваме, че го имаме, заради постоянно повтарящите се дискурси за него; gender (пола), както другите аспекти на идентичността, е perfomance (представление), който невинаги е съзнателно избран, и също е затвърден чрез повторението; от това следва, че субектите могат постоянно да променят идентичността си.

Иначе казано, вместо като фиксирано качество, gender е видян като флуидно (течно) непостоянно състояние, което може да се променя според контекста и времето.

Gender, следователно, е perfomance – и нищо повече. Няма джендър идентичност отвъд израза на gender. Gender е това, което правим в някакъв отрязък от време, а не универсалното кой съм аз. В масовите медии циркулират такива модели на мъжки и женски perfomances, които се смятат за предпочитани и по този начин правят gender категориите по-„реални” и осезаеми. Обаче за да бъдат възприети като поле за избор, новите модели трябва да се базират (забележимо или не, осъзнато или не) на традиционни образи и идеи. Това е и механизмът, по който се конструират медийните gender идентичности: в непрекъсната игра между традиция и модерност, между цитат и ирония.

Съзнанието, което жената придобива за себе си, не е дефинирано само от сексуалността, то отразява положение, зависещо от икономическата структура на обществото, което отразява степента на техническото развитие, постигнато от човечеството, съзнанието, което жената придобива за себе си е социално вмененото различие, тя, първо се идентифицира от и през социума, през културно-ценностната призма на обществото, което я обособява и оразличава като различна, като „ другия“  ако следва да се позова на израза, който използва Бовоар т.е. ако трябва да се есенциализира „природата“ на жената, тя първо е социокултурен продукт и едва, впоследствие през сексуалния си опит може да се разпознава като жена.

Авторката защитава идеята, че отношението между мъжете и жените е социална конструкция. Символ на тази теза е прочутата й фраза от книгата „Втория пол“: "Не се раждаш жена: ставаш такава"

Тъй като, логиката и фактическите потвърждения вече не са основани на знанието и тяхното място се заема от комуникациите,  жената започва да избира сама, своя образ, място и функции в обществото. Тя се превръща в поредицата от избори, които прави, от повтарящите се действия, които предприема. Какъв е нейния образ, не може да се каже еднозначно. Това, което е сигурно, обаче, е че жената придобива съществено различен статус, обусловен от качествата върху които акцентира, но вече тези качества са от много обширен порядък, като те обгръщат и много от типично „мъжките качества“. Това разгръщане отвъд традиционното женско, поставя началото на метаморфозата около женския образ. Постмодернисткия начин на живот, обаче, приема, че това което се приема в социален контекст, всъщност не е това, което е.

Жената се превръща в дискурс или дискусия, създавани от интерпретиращата общност. Така знанието, зависи пряко от общността, то придобива смисъл, само в тази общност. Локалността играе съществена роля, в това, което се превръща жената или казано иначе, няма само едно мнение по отношение на жената, а толкова колкото са приети с консенсус в различните социални общества.

Освен това, жената започва, да си спомня за онзи изтласкан образ, който тя е имала, но който бива добре заличен – Лилит. Първата жена, равноправна с мъжа, тази, която по нищо не му е отстъпвала и която не търпяла подчинение. Този величествен в сравнително отношение образ, започва своето възраждане. Той си прокарва път в съзнанието и едва ли има връщане назад. Въпреки добре пазената тайна, рожденното право на жената от началото на нейното съществуване започва да оставя все по-явни следи.

В една от пророческите си страници Николай Бердяев предвижда, че в бъдещото общество жената ще играе голяма роля, защото тя повече е свързана със световната душа и великите сили. Енергия от висша степен, годна да се култивира, Богородица – най-съвършенното въплъщение на божествените принципи. Това навярно е скритото, несъзнаваното, animа на човешкото съзнание. Разгръщането, на което ще донесе нов облик на хората, доближавайки ги до съвършенството. Баланса на енергийте – ИН и ЯН, необходимост и цел на човечеството, за да може да се съхрани и израства. Висшата хармония, двете страни на една и съща монета.

Какво е любовта? Илюзия, потребност, изкуство или цел?

Съществуват различни гледни точки, относно това, как една любов може да бъде пълноценна, истинска и трайна.Често една теория включва в себе си много истини, но не винаги успява да обгърне целия проблем.

В известна степен, позицията на Ерих Фром, относно любовта и изкуството да обичаш, ни дава една стабилна представа, за това, какво е истинската любов и кога тя просто е някаква илюзия.

За едно е категорично прав, любовта е за зрелия човек, тя не може да бъде достояние на хора, които не са в състояние и нямат елементарна представа за себе си, нито такива, които не са успели да надраснат детските си години и съзнание.

"Най-сетне зрелият човек стига до момента, когато вече става майка и баща на самия себе си. Той има, тъй да се каже, майчина и бащина съвест. Майчината говори: „Няма грях, няма престъпление, което да те лиши от моята обич, от желанието ми да живееш и да си щастлив.“ Бащината съвест казва: „Ти сбърка, не може да не понесеш някои последици на твоите деяния, а главното е, че трябва да промениш поведението си, ако очакваш да те обичам.“ Зрелият човек не е зависим от присъствието на майката и на бащата като външни реалности, а ги е пресъздал в себе си. В противовес на концепцията на Фройд за свръх-Аз-а, той не ги е възприел механично, не ги е присъединил, а е вградил майчината съвест в собствената си способност да обича и бащината съвест в чувството си на здрав разум. Освен това зрелият човек обича едновременно с майчина и с бащина съвест, въпреки че те сякаш са несъвместими."

Чувството за изолираност, което всеки от нас носи в себе си, ни кара, често да изкривяваме образа на любовта, да търсим човек, които да ни избави от нея, да ни спаси от самите нас:

"В началото обаче всичко това не се съзнава. Всъщност те приемат силата на безумното си влюбване, на състоянието да са „луди“ един за друг като доказателство за силата на тяхната любов, въпреки че то може да се окаже само доказателство за степента на собствената им самота."

В духа на времето в което живеем, това се счита за истинска любов, това към което хората се стремят. Това е така, защото не се осъзнава простата истина, че човек не може и не бива да търси спасение, любов, свобода, извън себе си, т.е. той трябва да е успял да изгради тези и други качества, способности и сили в себе си за да може да има пълноценни взаимоотношения. 

"Какво дава, един човек на друг? Самия себе си, най-ценното, което има — живота си. Това не означава задължително, че той жертва живота си за другия, а по-скоро, че му дава от своята жизненост, от своята радост, от своя интерес, от своите разбирания, от своя хумор, от тъгата си — от всичко живо у него, което може да намери израз и изява. Давайки от своя живот, той обогатява другия човек, повишава жизнеността му чрез повишаване на собствената си жизненост. Той не дава, за да получава. Да даваш, поначало означава голяма радост. В процеса на даването обаче човекът не би могъл да не съживи нещо у другия, а то от своя страна се отразява обратно в собственото му съзнание. Когато действително дава, той неизбежно получава онова, което се връща към него."

Колко елементарно и в същото време изключително силно и сложно твърдението: " Всичко е Любов!", "Бог е любов!", което доказва, че любовта е навсякъде, любовта е най-висшия идеал, който хората могат да достигнат. Степента и възможността да проявиш това чувство е степента и нивото на собственото ти съзнание, на собствения ти напредък по пътя към съвършенство, наречено от много хора Бог! 

"Едва ли е необходимо да подчертаваме, че способността да обичаш като акт на отдаване зависи от развитието на човешкия характер. Предполага се, че той винаги има продуктивна ориентация. При такава нагласа лицето е преодоляло отношението на зависимост, нарцистичното си всемогъщество, желанието да експлоатира другите или да трупа богатства и е придобило увереност в собствените си човешки сили, смелост да разчита на себе си в стремежа към постигане на своите цели. Доколкото тези качества отсъстват, то изпитва страх да се отдава, тоест да обича."

Ето, че всичко е свързано и способността да обичаш, е свързана с умението да обичаш, като цяло.

"Да обичаш Бога, ако той би използвал тази дума, означава да се стремиш към реализиране на цялостната възможност да обичаш, към осъществяване на онова, което означава „Бог“ за самата личност."

И накрая, нека всеки от нас, да разбере и усвои умението да обича, да усвои качества на характера, а не само умения за печелене на материални блага! Нека всеки, осъзнае, че преди всичко ние сме хора, такива, които имаме еднаква цел, еднаква същност и еднаква възможност за достигане до единство/любов!

Ако не съумеем да поддържаме жизнеността на образа на човешката зрелост, наистина ще се изправим пред вероятността от рухване на традициите на цялата ни цивилизация. Първооснова на тези традиции е не приемствеността на известни знания, а на определени хуманни качества. Ако те изчезнат от погледа на идните поколения, петхилядолетната ни цивилизация ще се разпадне дори и ако достигнатите от нея t знания бъдат запазени и развивани.

Ако той е в състояние да обича, би трябвало да заеме мястото си на върха, икономическата машина да служи на него, а не обратното. Той трябва да бъде в състояние да споделя опит, да дели труда си, а не — в най-добрия случай — да дели само печалбата. Необходимо е обществото да бъде организирано по начин, при който социалната, любящата природа на човека да не се откъсва, а да се слива с общественото му битие. Ако е истина, както се опитахме да изясним, че обичта е единственият разумен и задоволителен отговор на проблема за смисъла на човешкото съществуване, всяка обществена система, изключваща в една или друга степен развитието на обичта, в дългосрочна перспектива трябва да загине от собственото си противоречие с основните необходимости на човешката природа. Да се говори за обич не е „морализаторство“ поради простата причина, че става дума за главната и реалната потребност на всяко човешко създание. Прикриването й не означава, че тя не съществува. Да се анализира природата на обичта, означава да се открие, че тя изобщо отсъства днес, и да се осъдят обществените условия, на които се дължи това. Да имаме вяра в обичта като обществен, а не като изключително рядък индивидуален феномен, е рационалната вяра, основаваща се на прозрението в истинската, природа на човека.

Анализи на психичните явления

Изградените през XVIII век школи в психологията се основават на анализирането на конкретни психични явления при доминиране на емпиричното им разглеждане.

Позитивизмът с представител О. Конт провъзгласява психологията за опитна наука. Рационалното отстъпва място на непосредственото. По-късно с развитието на частните науки психологията се свързва с механиката, оптиката, геометрията, поражда се детерминизмът като основен принцип на научната психология, физикът Р. Декарт поставя въпроса за връзката между материята и психиката. Изходните му точки са: „Аз зная себе си като мисъл и аз безусловно не зная себе си като мозък. Истинско e само мисленето и то e критерий за своята достоверност. Останалите психични явления са бедни и те могат да ни заблудят".

Емпиризмът с представител Дж. Лок фокусира вниманието на учените върху опита, като знанието се основава само на опита, опитът е дуалистичен - включва в себе си влиянието на външния свят и нашите собствените действия на душата, т. е. вътрешния опит.

Сенсуализмът, произлиза от емпиризма, значително увеличава ролята на сетивата и сетивното познание, сетивата за сенсуалистите имат важно значение върху разглеждането на света.

Докато рационализмът пренебрегва ролята на сетивата и преувеличава ролята на мисленето, то при емпиризма е обратното.

Асоциационизмът заостря погледите на учените върху значителната роля на асоциациите. Той e налице още при Платон, който доказва, че всяко запаметено знание e припомняне или спомняне по асоциация. Аристотел и той поддържа постановката за ролята на асоциациите в психиката, формулира няколко вида асоциации. Асоциацията се превръща в основно понятие на психологията.

Функционализмът наложи изучаване нa психичните явления, функционалистите разглеждат психиката като линейно разположена, а емоциите само като биологично детерминирани. Функционализмът отхвърля необходимостта да се изучават психичните явления във връзка и взаимодействие.

Структурната школа с представител Едуард Титченър (1867-1927) издига тезата, че психологията трябва да се изгражда по принципите на природата, на непосредствения опит. Основната задача на психологията е да напише структурата на съзнанието.

Уникални статии за вашия сайт: Content Market