В известна степен, позицията на Ерих Фром, относно любовта и изкуството да обичаш, ни дава една стабилна представа, за това, какво е истинската любов и кога тя просто е някаква илюзия.
За едно е категорично прав, любовта е за зрелия човек, тя не може да бъде достояние на хора, които не са в състояние и нямат елементарна представа за себе си, нито такива, които не са успели да надраснат детските си години и съзнание.
"Най-сетне зрелият човек стига до момента, когато вече става майка и баща на самия себе си. Той има, тъй да се каже, майчина и бащина съвест. Майчината говори: „Няма грях, няма престъпление, което да те лиши от моята обич, от желанието ми да живееш и да си щастлив.“ Бащината съвест казва: „Ти сбърка, не може да не понесеш някои последици на твоите деяния, а главното е, че трябва да промениш поведението си, ако очакваш да те обичам.“ Зрелият човек не е зависим от присъствието на майката и на бащата като външни реалности, а ги е пресъздал в себе си. В противовес на концепцията на Фройд за свръх-Аз-а, той не ги е възприел механично, не ги е присъединил, а е вградил майчината съвест в собствената си способност да обича и бащината съвест в чувството си на здрав разум. Освен това зрелият човек обича едновременно с майчина и с бащина съвест, въпреки че те сякаш са несъвместими."
Чувството за изолираност, което всеки от нас носи в себе си, ни кара, често да изкривяваме образа на любовта, да търсим човек, които да ни избави от нея, да ни спаси от самите нас:
"В началото обаче всичко това не се съзнава. Всъщност те приемат силата на безумното си влюбване, на състоянието да са „луди“ един за друг като доказателство за силата на тяхната любов, въпреки че то може да се окаже само доказателство за степента на собствената им самота."
В духа на времето в което живеем, това се счита за истинска любов, това към което хората се стремят. Това е така, защото не се осъзнава простата истина, че човек не може и не бива да търси спасение, любов, свобода, извън себе си, т.е. той трябва да е успял да изгради тези и други качества, способности и сили в себе си за да може да има пълноценни взаимоотношения.
"Какво дава, един човек на друг? Самия себе си, най-ценното, което има — живота си. Това не означава задължително, че той жертва живота си за другия, а по-скоро, че му дава от своята жизненост, от своята радост, от своя интерес, от своите разбирания, от своя хумор, от тъгата си — от всичко живо у него, което може да намери израз и изява. Давайки от своя живот, той обогатява другия човек, повишава жизнеността му чрез повишаване на собствената си жизненост. Той не дава, за да получава. Да даваш, поначало означава голяма радост. В процеса на даването обаче човекът не би могъл да не съживи нещо у другия, а то от своя страна се отразява обратно в собственото му съзнание. Когато действително дава, той неизбежно получава онова, което се връща към него."
Колко елементарно и в същото време изключително силно и сложно твърдението: " Всичко е Любов!", "Бог е любов!", което доказва, че любовта е навсякъде, любовта е най-висшия идеал, който хората могат да достигнат. Степента и възможността да проявиш това чувство е степента и нивото на собственото ти съзнание, на собствения ти напредък по пътя към съвършенство, наречено от много хора Бог!
Ето, че всичко е свързано и способността да обичаш, е свързана с умението да обичаш, като цяло."Едва ли е необходимо да подчертаваме, че способността да обичаш като акт на отдаване зависи от развитието на човешкия характер. Предполага се, че той винаги има продуктивна ориентация. При такава нагласа лицето е преодоляло отношението на зависимост, нарцистичното си всемогъщество, желанието да експлоатира другите или да трупа богатства и е придобило увереност в собствените си човешки сили, смелост да разчита на себе си в стремежа към постигане на своите цели. Доколкото тези качества отсъстват, то изпитва страх да се отдава, тоест да обича."
"Да обичаш Бога, ако той би използвал тази дума, означава да се стремиш към реализиране на цялостната възможност да обичаш, към осъществяване на онова, което означава „Бог“ за самата личност."И накрая, нека всеки от нас, да разбере и усвои умението да обича, да усвои качества на характера, а не само умения за печелене на материални блага! Нека всеки, осъзнае, че преди всичко ние сме хора, такива, които имаме еднаква цел, еднаква същност и еднаква възможност за достигане до единство/любов!
Ако не съумеем да поддържаме жизнеността на образа на човешката зрелост, наистина ще се изправим пред вероятността от рухване на традициите на цялата ни цивилизация. Първооснова на тези традиции е не приемствеността на известни знания, а на определени хуманни качества. Ако те изчезнат от погледа на идните поколения, петхилядолетната ни цивилизация ще се разпадне дори и ако достигнатите от нея t знания бъдат запазени и развивани.
Ако той е в състояние да обича, би трябвало да заеме мястото си на върха, икономическата машина да служи на него, а не обратното. Той трябва да бъде в състояние да споделя опит, да дели труда си, а не — в най-добрия случай — да дели само печалбата. Необходимо е обществото да бъде организирано по начин, при който социалната, любящата природа на човека да не се откъсва, а да се слива с общественото му битие. Ако е истина, както се опитахме да изясним, че обичта е единственият разумен и задоволителен отговор на проблема за смисъла на човешкото съществуване, всяка обществена система, изключваща в една или друга степен развитието на обичта, в дългосрочна перспектива трябва да загине от собственото си противоречие с основните необходимости на човешката природа. Да се говори за обич не е „морализаторство“ поради простата причина, че става дума за главната и реалната потребност на всяко човешко създание. Прикриването й не означава, че тя не съществува. Да се анализира природата на обичта, означава да се открие, че тя изобщо отсъства днес, и да се осъдят обществените условия, на които се дължи това. Да имаме вяра в обичта като обществен, а не като изключително рядък индивидуален феномен, е рационалната вяра, основаваща се на прозрението в истинската, природа на човека.
