Статус на жената днес: Преход от еманципация към джендър?

Една от главните характерни черти на постмодерното е липсата на център. 

Сменят се моралните ценности, всички разбирания започват да губят своето значение. Липсват граници, йерархия, постоянните промени са водещи, тези промени обрисуват много добре и ситуацията в която се намира „жената“ в хипермодерността. Хиперреалността е средство да се характеризира пътя, по който съзнанието дефинира кое всъщност е "реално" в свят, където многобройността на медиите може радикално да оформя и филтрира оригиналното. Често фантазията не се разграничава с реалността, истинския образ започва да губи своя смисъл, превръща се в нещо друго.

В това друго се превръща и „жената“, липсата на единен център обаче, я поставя в едно много неясно положение, от което може да извлече, както много дивиденти, така и пагубно изкривяване на собствения образ.

Възстава се срещу положението на „жената“ до момента - безправово, ограничаващо социалните възможности. Този процес, обаче е тръгнал по такъв път, че социално-икономическото освобождение на „жената“ нерядко води до появата на „нови жени“, лишени от обичайното женско излъчване.

Именно от това се е опасявал руският мислител Николай Бердяев в книгата си „Метафизика на пола и любовта“. Съгласявайки се с това, че жената трябва да бъде икономически независима от мъжа, да има свободен достъп до всички културни блага, а също и правото да възстава срещу „семейното робство”, философът отбелязва, че всичко това само по себе си не решава проблема. Нещо повече, женската еманципация според Бердяев носи не само позитивна, но лъжлива тенденция, разрушаваща прекрасните мечти и „вълшебните блянове”.

С тези си думи той обрисува образа на „жената“ в картината на хиперреалността, в която се намираме днес. Жените променят своя статус, което обаче, променя и техния образ. Тези прекрасни мечти, за които говори писателя, са мечти за идеалния образ на жената, който тлее в съзнанието на много мъже. Това носи след себе си последствия от които и образа на мъжа се променя. Неяснотата обаче се засилва, не става ясно, разпределянето на ролите и задълженията. 

Засилва се и неудовлетворението от липсата на идеала. Променя се и разбирането за идентичност, някои от идеите са развити от Мишел Фуко, както и Джудит Бътлър със своята куиър теория.

Теорията на Бътлър гласи, че нищо в идентичността не е фиксирано; идентичността е съвкупност от социални и културни характеристики и обстоятелства, които Азът изразява, чрез поведението си и в действителност няма „вътрешен Аз” – ние вярваме, че го имаме, заради постоянно повтарящите се дискурси за него; gender (пола), както другите аспекти на идентичността, е perfomance (представление), който невинаги е съзнателно избран, и също е затвърден чрез повторението; от това следва, че субектите могат постоянно да променят идентичността си.

Иначе казано, вместо като фиксирано качество, gender е видян като флуидно (течно) непостоянно състояние, което може да се променя според контекста и времето.

Gender, следователно, е perfomance – и нищо повече. Няма джендър идентичност отвъд израза на gender. Gender е това, което правим в някакъв отрязък от време, а не универсалното кой съм аз. В масовите медии циркулират такива модели на мъжки и женски perfomances, които се смятат за предпочитани и по този начин правят gender категориите по-„реални” и осезаеми. Обаче за да бъдат възприети като поле за избор, новите модели трябва да се базират (забележимо или не, осъзнато или не) на традиционни образи и идеи. Това е и механизмът, по който се конструират медийните gender идентичности: в непрекъсната игра между традиция и модерност, между цитат и ирония.

Съзнанието, което жената придобива за себе си, не е дефинирано само от сексуалността, то отразява положение, зависещо от икономическата структура на обществото, което отразява степента на техническото развитие, постигнато от човечеството, съзнанието, което жената придобива за себе си е социално вмененото различие, тя, първо се идентифицира от и през социума, през културно-ценностната призма на обществото, което я обособява и оразличава като различна, като „ другия“  ако следва да се позова на израза, който използва Бовоар т.е. ако трябва да се есенциализира „природата“ на жената, тя първо е социокултурен продукт и едва, впоследствие през сексуалния си опит може да се разпознава като жена.

Авторката защитава идеята, че отношението между мъжете и жените е социална конструкция. Символ на тази теза е прочутата й фраза от книгата „Втория пол“: "Не се раждаш жена: ставаш такава"

Тъй като, логиката и фактическите потвърждения вече не са основани на знанието и тяхното място се заема от комуникациите,  жената започва да избира сама, своя образ, място и функции в обществото. Тя се превръща в поредицата от избори, които прави, от повтарящите се действия, които предприема. Какъв е нейния образ, не може да се каже еднозначно. Това, което е сигурно, обаче, е че жената придобива съществено различен статус, обусловен от качествата върху които акцентира, но вече тези качества са от много обширен порядък, като те обгръщат и много от типично „мъжките качества“. Това разгръщане отвъд традиционното женско, поставя началото на метаморфозата около женския образ. Постмодернисткия начин на живот, обаче, приема, че това което се приема в социален контекст, всъщност не е това, което е.

Жената се превръща в дискурс или дискусия, създавани от интерпретиращата общност. Така знанието, зависи пряко от общността, то придобива смисъл, само в тази общност. Локалността играе съществена роля, в това, което се превръща жената или казано иначе, няма само едно мнение по отношение на жената, а толкова колкото са приети с консенсус в различните социални общества.

Освен това, жената започва, да си спомня за онзи изтласкан образ, който тя е имала, но който бива добре заличен – Лилит. Първата жена, равноправна с мъжа, тази, която по нищо не му е отстъпвала и която не търпяла подчинение. Този величествен в сравнително отношение образ, започва своето възраждане. Той си прокарва път в съзнанието и едва ли има връщане назад. Въпреки добре пазената тайна, рожденното право на жената от началото на нейното съществуване започва да оставя все по-явни следи.

В една от пророческите си страници Николай Бердяев предвижда, че в бъдещото общество жената ще играе голяма роля, защото тя повече е свързана със световната душа и великите сили. Енергия от висша степен, годна да се култивира, Богородица – най-съвършенното въплъщение на божествените принципи. Това навярно е скритото, несъзнаваното, animа на човешкото съзнание. Разгръщането, на което ще донесе нов облик на хората, доближавайки ги до съвършенството. Баланса на енергийте – ИН и ЯН, необходимост и цел на човечеството, за да може да се съхрани и израства. Висшата хармония, двете страни на една и съща монета.

Какво е любовта? Илюзия, потребност, изкуство или цел?

Съществуват различни гледни точки, относно това, как една любов може да бъде пълноценна, истинска и трайна.Често една теория включва в себе си много истини, но не винаги успява да обгърне целия проблем.

В известна степен, позицията на Ерих Фром, относно любовта и изкуството да обичаш, ни дава една стабилна представа, за това, какво е истинската любов и кога тя просто е някаква илюзия.

За едно е категорично прав, любовта е за зрелия човек, тя не може да бъде достояние на хора, които не са в състояние и нямат елементарна представа за себе си, нито такива, които не са успели да надраснат детските си години и съзнание.

"Най-сетне зрелият човек стига до момента, когато вече става майка и баща на самия себе си. Той има, тъй да се каже, майчина и бащина съвест. Майчината говори: „Няма грях, няма престъпление, което да те лиши от моята обич, от желанието ми да живееш и да си щастлив.“ Бащината съвест казва: „Ти сбърка, не може да не понесеш някои последици на твоите деяния, а главното е, че трябва да промениш поведението си, ако очакваш да те обичам.“ Зрелият човек не е зависим от присъствието на майката и на бащата като външни реалности, а ги е пресъздал в себе си. В противовес на концепцията на Фройд за свръх-Аз-а, той не ги е възприел механично, не ги е присъединил, а е вградил майчината съвест в собствената си способност да обича и бащината съвест в чувството си на здрав разум. Освен това зрелият човек обича едновременно с майчина и с бащина съвест, въпреки че те сякаш са несъвместими."

Чувството за изолираност, което всеки от нас носи в себе си, ни кара, често да изкривяваме образа на любовта, да търсим човек, които да ни избави от нея, да ни спаси от самите нас:

"В началото обаче всичко това не се съзнава. Всъщност те приемат силата на безумното си влюбване, на състоянието да са „луди“ един за друг като доказателство за силата на тяхната любов, въпреки че то може да се окаже само доказателство за степента на собствената им самота."

В духа на времето в което живеем, това се счита за истинска любов, това към което хората се стремят. Това е така, защото не се осъзнава простата истина, че човек не може и не бива да търси спасение, любов, свобода, извън себе си, т.е. той трябва да е успял да изгради тези и други качества, способности и сили в себе си за да може да има пълноценни взаимоотношения. 

"Какво дава, един човек на друг? Самия себе си, най-ценното, което има — живота си. Това не означава задължително, че той жертва живота си за другия, а по-скоро, че му дава от своята жизненост, от своята радост, от своя интерес, от своите разбирания, от своя хумор, от тъгата си — от всичко живо у него, което може да намери израз и изява. Давайки от своя живот, той обогатява другия човек, повишава жизнеността му чрез повишаване на собствената си жизненост. Той не дава, за да получава. Да даваш, поначало означава голяма радост. В процеса на даването обаче човекът не би могъл да не съживи нещо у другия, а то от своя страна се отразява обратно в собственото му съзнание. Когато действително дава, той неизбежно получава онова, което се връща към него."

Колко елементарно и в същото време изключително силно и сложно твърдението: " Всичко е Любов!", "Бог е любов!", което доказва, че любовта е навсякъде, любовта е най-висшия идеал, който хората могат да достигнат. Степента и възможността да проявиш това чувство е степента и нивото на собственото ти съзнание, на собствения ти напредък по пътя към съвършенство, наречено от много хора Бог! 

"Едва ли е необходимо да подчертаваме, че способността да обичаш като акт на отдаване зависи от развитието на човешкия характер. Предполага се, че той винаги има продуктивна ориентация. При такава нагласа лицето е преодоляло отношението на зависимост, нарцистичното си всемогъщество, желанието да експлоатира другите или да трупа богатства и е придобило увереност в собствените си човешки сили, смелост да разчита на себе си в стремежа към постигане на своите цели. Доколкото тези качества отсъстват, то изпитва страх да се отдава, тоест да обича."

Ето, че всичко е свързано и способността да обичаш, е свързана с умението да обичаш, като цяло.

"Да обичаш Бога, ако той би използвал тази дума, означава да се стремиш към реализиране на цялостната възможност да обичаш, към осъществяване на онова, което означава „Бог“ за самата личност."

И накрая, нека всеки от нас, да разбере и усвои умението да обича, да усвои качества на характера, а не само умения за печелене на материални блага! Нека всеки, осъзнае, че преди всичко ние сме хора, такива, които имаме еднаква цел, еднаква същност и еднаква възможност за достигане до единство/любов!

Ако не съумеем да поддържаме жизнеността на образа на човешката зрелост, наистина ще се изправим пред вероятността от рухване на традициите на цялата ни цивилизация. Първооснова на тези традиции е не приемствеността на известни знания, а на определени хуманни качества. Ако те изчезнат от погледа на идните поколения, петхилядолетната ни цивилизация ще се разпадне дори и ако достигнатите от нея t знания бъдат запазени и развивани.

Ако той е в състояние да обича, би трябвало да заеме мястото си на върха, икономическата машина да служи на него, а не обратното. Той трябва да бъде в състояние да споделя опит, да дели труда си, а не — в най-добрия случай — да дели само печалбата. Необходимо е обществото да бъде организирано по начин, при който социалната, любящата природа на човека да не се откъсва, а да се слива с общественото му битие. Ако е истина, както се опитахме да изясним, че обичта е единственият разумен и задоволителен отговор на проблема за смисъла на човешкото съществуване, всяка обществена система, изключваща в една или друга степен развитието на обичта, в дългосрочна перспектива трябва да загине от собственото си противоречие с основните необходимости на човешката природа. Да се говори за обич не е „морализаторство“ поради простата причина, че става дума за главната и реалната потребност на всяко човешко създание. Прикриването й не означава, че тя не съществува. Да се анализира природата на обичта, означава да се открие, че тя изобщо отсъства днес, и да се осъдят обществените условия, на които се дължи това. Да имаме вяра в обичта като обществен, а не като изключително рядък индивидуален феномен, е рационалната вяра, основаваща се на прозрението в истинската, природа на човека.

Как най-точно да се идентифицираме?

Откриваш себе си и след това се загубваш отново..
Намиране, преоткриване,учудване, надминаване.
Един постоянен процес на преобразяване.

Как да бъдем сигурни кои сме, когато само след миг, утре вече не сме същите.

С какво да се идентифицираме за да се познаем?
Дали не трябва да отговорим на този въпрос гледайки към фактите?

Да речем го направим...

Така бихме разбрали работим ли, семейни ли сме, къде живеем, нашето благосъстояние и т.н.
Много от вас ще кажат "Е да. фактите са си факти на тях можем да имаме доверие".

И само защото това е действителността в момента и може да бъде потвърдена когото и да попитате от вашето обкръжение, мислите, че това е което сте .
Ако наистина го направим, е все едно да мислим себе си за неодушевен статичен обект, непроменящ своята същност.

Ако приемем общоприетата реалност и за наша, изглежда, че сме точно такива, и това няма как да бъде променено.
Ясно е че в тази обща реалност, в която живеем, нещата се променят по вид и по форма, както и самото им идентифициране, което да голяма степен е благодарение на общият мироглед, по който се вижда света ( програми с които мозъка разполага за своята работа, възможност за класификация на реалности ) .
             
Ако разгледаме нещата и на квантово ниво, там също трудно бихме казали кои сме.

Било то заради това, че сме и тук и там едновременно или просто защото не съществува нито
време, нито пространство и всъщност се намираме навсякъде. Стигайки до моменти когато сме дори цели галактики, вселени....
И в този случай обаче продължаваме да се променяме...
Продължаваме своето еволюционно развитие.

В крайна сметка не можем да се идентифицираме нито с едното нито с другото, поради постоянния процес на развитие, обмен и промяна.

Единственият правилен вариант е да се идентифицираме със силата, която стои над тях, силата, която ги е създала.
Тя ни е дала част от себе си за да можем и ние да създаваме, да имаме стремеж за развитие, който да ни одведе до онова място, онази точка, която е дала началото на целият този процес.

Именно божествената същност, само с нея можем да се идентифицираме и няма да збъркаме, защото винаги е едно и също нещо, просто трябва да достигнем момента, когато ще разгърне целият си потенциал за нас.

Осъществяване и взаимодействие на двете основни енергии

Пълен Баланс?

Да бъдеш в хармония със себе си и света.
Един блян, мечтан от мнозина, някои стремящи се към него, други нуждаещи се подсъзнателно...

Дуалистичното естество на живота, абсолютния парадокс на една кристално ясна идея.
Взаимодействието на два полюса, коренно различни по своята същност и основа.
Но нуждаещи се от подкрепа за своето проявление.
Ние като дуалистични същества се намираме между тези два полюса, и имаме директната връзка между тях, в процеса на баланс.

В нашата действителност сме отговорни за тяхната хармония, но тази наша мисия не е само желателна за изпълнение, а е напълно задължителна.
В противен случай последствията се изпитват на наш гръб, и в отговорността, която сме поели, ние излизаме потърпевши.
Става така, че все повече се колебаем в изпълнението на това начинание.
В природата съществува съвършен механизъм тези енергии да се поддържат в баланс.

Това е механизмът на смяната на деня и нощта, на смяната на сезоните, който следват всички същества на земята. За съжаление, човек вече не го следва, а всеки от нас има необходимост да влезе в себе си в периода на нощ.

В нашата вътрешна природа също са заложени същите принципи, и неспазването им поражда дисхармония в нас, което най-често се проявява като общ дисбаланс, както вътрешен така и изразен в различни сривове на нашият организъм.

Ние днес се правим, че няма нощ. Будуваме, когато трябва да спим, и не даваме възможност на природата да свърши своята работа. Правим се, че можем да управляваме нещата и действително можем да го правим до известна степен, но в един момент това става опасно, болестно състояние. В древните текстове е казано, че ако човек в продължение на три дни не даде възможност на двете енергии да си свършат работата, тогава се получава болестта. Тя е сигурният сигнал, че вътрешният баланс вече е нарушен.

Днес много широко разпространен стана модела - Положително мислене, той дава наистина някои добри насоки, към кои вибрации да съсредоточим нашето внимание.
Но е важно да се поясни, че този модел крие опасност за грешно асимилиране.
Много стремящи се към този модел на мислене, съвсем са започнали да игнорират всичко, което не им се понрави или асоциира в тях негативни преживявания.
Това съвсем не е правилният начин, понеже подтискането на каквито и да било емоции, просто увеличава техният капацитет, което от своя страна атакува с двойна сила нашето подсъзнание а дори и свръхсъзнание.

Ние използваме много енергия, за да подтискаме някои неща в себе си, и това състояние е много страшно. В един момент, когато се събере прекалено много, човек обикновено избухва в агресия, стига се до унищожаване на други хора. В момента хората в България и човечеството като цяло, сме в период на избор – дали да избухнем и да се саморазрушим, или да овладеем съзнанието си, за да върнем нарушения баланс. 

Според йога щастието се крие във вътрешното ни равновесие и възможността да можем да постигнем целия потенциал на психиката си, така че да можем да изявим себе си. Важно е да чувстваме, че това, което правим в живота си, е най-доброто, което имаме в себе си. Щастието е възможността да изявяваш себе си в посоката, в която ти си роден да се изявиш, което днес звучи много хипотетично за повечето хора, защото я няма основата на равновесието.

Отвъд познатото: Виртуална проекция на квантови частици

Ще се спрем на нещата отвъд, без да навлизаме в подробности за материалните същности, представеното тук е един обобщен преглед над това, което ги създава....


 

• Всеки атом е изграден от енергиен пакет.
• Една единица енергия, се оказва всъщност ново ниво на действителността.
• Разстоянието между един трептящ електрон и ядрото, около което той се движи, е по голямо от разстоянието, което дели Земята и Слънцето.
• Живеем в 99% празно пространство.
• Колкото по-малки стават обектите, свивайки се до размерите на атомите, толкова по нечувствителни са нашите сетива.

Всъщност материалният свят не е нищо друго освен енергийни вибрации които се поевяват и изчезват милиони пъти в секунда.

На квантово ниво целият Космос е като мигаща светлина. Не съществуват звезди и галактики, а само вибриращи енергийни полета, за които нашите сетива са твърде безчувствени и бавни предвид невероятната скорост, с която се движат светлината и електричеството.

Чия сила на ума или прозрение са способни да дръпнат Вселената и да я върнат на място за част от секундата?

Силата на сътворението - която и да е тя, - се намира дори отвъд енергията, сила, способна да превръща газовите облаци на праха в звезди и накрая в ДНК.

Всичко е един мираж пред нас, докато не започнем малко по малко да разкриваме неговите тайни.
Разкриването му става чрез разширяването на нашето съзнание, чрез навлизане навътре.

Навлизайки навътре, ние навлизаме в този квантов свят, за който става дума.
Чрез пътуването ни в него ние напрактика променяме явлението, което наричаме ВРЕМЕ.

Така ставаме вече не толкова бавни и безчуствени, колкото сме били до момента и точно поради пречупването на ВРЕМЕТО, ние започваме да виждаме света по друг начин.

Казано иначе, ние трябва да спрем времето за да видим цялото му съвършенство.
По този начин започваме да живеем в самият момент, като той се превръща в една отделна действителност, породена от неговото многообразие.

Реалност в реалноста, време отвъд времето, детайли отвъд общо известните.

Някои неща са трудни за разбиране от нашият мозък, но могат да бъдат възприети и усетени от душата.
Времето е просто космическо удобство, което не позволява всичко да се случва едновременно. Това удобство е нужно на материалното ниво, но не и на по-дълбоките нива.

Следователно, ако човек може да се види във виртуално състояние, целият хаос и кръжащите галактики ще придобият съвършен смисъл.

Абсолютна свобода

Светът е основан на един морален закон, на една абсолютна свобода. Праведен или грешен, всеки трябва да бъде свободен. Да прави добро или да греши - свободата трябва да съществува.

Защо е злото? Злото съществува, понеже има свобода в света. Доброто съществува, понеже има свобода в света. Ако нямаше свобода, нито доброто, нито злото щяха да съществуват. При несвободен режим не може да има нито добро, нито зло. Понеже доброто може да функционира само при абсолютна свобода, всички други сили трябва да функционират при същите условия.

Вие казватe: "Защо Господ е направил така света?"

Защото е дал абсолютна свобода. Не мислете, че всичко, което можете да направите, е свобода.

Свободата не е това да правиш всичко, което поискаш. Нима ако се хвърлиш от един планински връх и паднеш, това е свобода? Не!

Под думата "свобода" ще разбирате в даден случай да имате право на избор. Каквито и да бъдат резултатите, дава се пълна свобода на избора. При абсолютната свобода обаче крайните резултати винаги са добри. Тук не може да има никакво изключение.

Когато някой разбойник ме обере, аз се радвам, че Господ му е дал свободата да ме обере, но не одобрявам постъпката му. Свободата на разбойника е от Бога, а постъпката му не е от Бога. Защото утре ще дойде друг, и ще обере разбойника.

Според законите на Любовта и на природата, всеки човек трябва свободно да прояви своето естество, така както изворът свободно тече. Най-голямото зло произлиза от големите ограничения. Велико е да не ограничаваш.

”Пътуване към себе си” - Блага Димитрова

Блага Димитрова

… Прост и понятен изглежда светът, когато си с лице към посоката на движението и когато тая посока съвпада с вътрешния ти тласък.

Завоят не е опасен, защото го виждаш.

Пропастта не е толкова страшна, защото не те дебне откъм гърба.

Насрещният вятър не е така противен, защото не те шиба изотзад, не разбърква косите и самочувствието ти.

Сега поне виждаш и знаеш своя път.

Колкото и да е стръмен, колкото и да е грапав, той е пред тебе и ти го поемаш.

Времето оправя своя ход според твоя ритъм, когато си с лице към посоката на движението.

Вече не те бие денят, не те бие часът, не те бие мигът, впуснати срещу тебе.

Времето лети успоредно с твоя устрем и те подканя да бързаш, да бързаш, да не изоставаш.

И ти го гониш, и се задъхваш, и самият ти ставаш времето.

Когато се слееш с него, то престава да те гнети, както лудият бяг на собствената ти кръв не буди в тебе чувство на загуба.

Може да не стигнеш надалече, може да паднеш, може да те сломят сред път, но самото твое тръгване в истинската твоя посока е вече стигане до нещо.


Бягството не е спасение. Бягството не е никакъв път. То е връщане назад и застой.

Да останеш верен на вътрешната си посока – най-трудното на тоя свят.


Гръм да се сгромоляса над главата ти! Няма къде да избягаш от своя път и от себе си.

Роден си човек, за да вървиш с лице напред.

Хоризонтът, преобърнат от собственото ти объркване, иде на мястото си и очертава вечната си линия: той се отваря пред тебе, макар и заоблачен.

Не можеш да избягаш от облаците, те са навред, над тебе и вътре в тебе.

Трябва да пробиеш облаците с главата си! Да привлечеш гърма върху себе си.

Няма друг път.

Над облаците има светлина. Най-прекият път към светлината, единственият, води през облаците.

Да се освободим от зависимостта, да бъдем независими!

Думата „завися" идва от „вися", което буквално означава „окачен съм във въздуха

без основа". „Зависи" означава също, че нещо е незавършено и нерешено.

Освен тези две значения, на испански думата за „зависим" - dependiente, съществува и като съществително име: когато е в мъжки род, то означава „украшение" или „накит", а в женски род обозначава „наклон" или „хълм", който обикновено е стръмен и опасен.

След като открих в речника посочените значения и варианти, не се учудвам ни най-малко, че думата „зависимост" извиква у нас всички тези образи, които използваме за нейното определение: зависим е онзи, който е прикачен за другиго, който е лишен от опора и виси във въздуха - като украшение, носено от някого. Зависимият не се чувства цялостен, на него винаги му липсва решителност да стигне до целта.

Да се освободим от зависимостта

Тази идея не е никак нова: всички учители, гуру и философи по света са се занимавали и продължават да го правят и до днес.
Трябва да се освободим от всяка зависимост, за да можем да бъдем себе си - с това сме съгласни всички.

Проблемът е в следното: накъде да тръгнем, след като се освободим?
Първият отговор, на който попадаме, е очевиден. Тръгваме по пътя на независимостта: пълната, абсолютна и неограничена самостоятелност. С други думи, вече не зависим от никого - по никакъв начин и никога повече. Би било прекрасно, нали? Още по-прекрасно би било, ако беше възможно.

Единственият недостатък на това предложение, отнесено към действителността на всеки от нас, е, че такава постановка е просто илюзия: никой не е напълно независим.

Защо ли?

Защото, за да бъдем независими, трябва да сме си самодостатъчни, а никой не е такъв.
Никой не може да се лиши завинаги от останалите.
По много и различни начини имаме непрекъсната нужда от тях.

Ето защо абсолютната независимост, за която стана дума, е непостижима цел, утопично и въображаемо измерение, към което да се стремим.

*****************************


Тайна

Александър Геров

За да не ти е мъчно никога,
към никого не се привъзвай,

Живей във себе си. Там блика
вълшебен извор с ясен бързей.

Недей от чувствата замира,
а преживявай като птица,
която всякъде намира
подслон, гнездо, трохи, мушици.

Това е тежко и мъчително.
Свръх силите ни днес това е.
Но е начало на пленителна,
неразгадана още тайна.

Когато всички я открием,
от страшна сила озарени,
тогава ще узнаем ние,
че в нас е цялата вселена

Телепортация - Новият начин за придвижване!

Дълго време бяхме лишени от възможността да излизаме на това ниво на съзнание, тъй като нашето развитие ни водеше през прекомерната концентрация на вещественото, плътното, това, което наричаме материално, и осъзнато отрязахме от себе си цял пласт съзнателно съществуване, който ни се струваше несъществуващ, само защото не можехме да го усетим с органите на чувствата. А защо осезателните ни органи не усещаха това, което на практика съществува?

Защото сме се настроили по такъв начин, че не улавяме вълните, които са над определена граница. И затова нашето неусещане на нещо изобщо не може да е доказателство за съществуването или несъществуването му.

Но ние сме на прага на това откритие и затова интересът към това свойството е понятен и оправдан.

Всеки от нас може да прави това и почти всеки от нас го прави всяка нощ, когато заспива. Ние наричаме тези пътешествия сън, а те всъщност не са нещо друго, а начален етап на телепортацията.

В този момент съзнанието ни пребивава във съвсем други пространства, да не говорим пък за тялото.

Ние съществуваме в други измерения, на други планети, мерим на себе си други тела, начини на живот и ситуации, а физическото ни тяло в този момент си почива и се възстановява.

Подсъзнанието ни добре разбира, че за съзнанието ни е недостатъчно да съществува само в един вариант на въплъщение, след като сме многомерни същества и като такива се стремим да превключваме от едно въплъщение в друго.

Но ако съзнателната ни част не признава това, че можем да живеем още някъде в друго тяло и друг свят, то тя блокира проумяването на това, че реално сме били там и изтрива за съзнателната ни част всички следи от пребиваванията ни.

И така - телепортираме се всяка нощ. При това без да полагаме труд, техниката вече е отработена с вековете, всичко се случва от само себе си, трябва само да легнем и да се отпуснем.

Но ние се вълнуваме от телепортацията във физическото тяло, т.е. искаме

физическото ни тяло да следва съзнанието ни в тези пространства, където сме пожелали да се преместим осъзнато. Това също е възможно, но при съблюдаването на някои условия.

Вселената около нас е пластична. Това е първото, което трябва да осъзнае този, който усвоява телепортацията на физическите тела. Макар да са ви учили, че светът наоколо е статичен, плътен и подложен само на малки промени, обусловени от еволюцията, на практика това не е така.

Вселената е по-подвижна, отколкото сте свикнали да мислите. Вселената е пластична, тя се формира всеки миг, тя се променя, както постоянно се променя небето над главите ви – то никога не е едно и също.

Вашето съзнание е способно да фиксира, да прави неподвижни определени точки в пространството около вас, независимо от това, доколко са отдалечени от физическото ви тяло.

За Духа няма разлика тук или на милиарди километри, той съществува във всички места и във всяка точка едновременно.

Това значи, че вие едновременно съществувате, или за да ви е по-ясно, имате потенциал за съществуване във всички точки на Вселената.

И това, къде се намирате в даден момент с физическото си тяло е обусловено само от фиксирането на вниманието и съзнанието за себе си в това физическо тяло и в това време-пространство.

Но Вселената е пластична, тя е подвижна и променлива. Вие винаги можете да се прехвърлите от една точка в друга, независимо от разстоянието помежду им, като преместите там фокуса на вниманието и съзнанието си.

Ако вземем като пример преместването в космическото пространство, в което звездите и планетите съществуват като определени опорни точки за преместване, то за да попаднете от Земята на Марс е достатъчно само да преместите фокуса на вниманието и съзнанието си върху тази планета.

Главното тук, ако се премествате заедно с физическото си тяло – преместване на осъзнаването заедно с физическото тяло.

Много често се случва човек да премести съзнанието си в друга точка на пространството, но го прави отделно от тялото, т.е. фокусът на вниманието му излиза от пределите на тялото му и следва указаното направление.

Поради което физическа телепортация няма, телепортира се съзнанието, духа, вие виждате картини от друг свят, но не можете да участвате в тях с физическото тяло, защото сте го оставили на Земята.

Главното при физическата телепортация е пребиваване вътре в тялото си постоянно – трябва да усещате себе си вътре във физическото си тяло, а за това ви е нужно отначало да се научите да усещате себе си в тялото си извън всяка телепортация, просто като живеете ежедневния си живот.

Концентрирайте се върху Духа, намиращ се във тялото ви, нека част от съзнанието ви постоянно осъзнава и усеща присъствие в своето тяло.

Друга част от съзнанието ви може да е заета с каквото и да е, но вие не сте длъжни да се премествате там изцяло. Осъзнайте присъствието си в този свят чрез присъствието на физическото ви тяло като носител на Духа в него.


Когато се научите да правите това достатъчно добре, ще можете да пробвате телепортация на неголеми разстояния като начало, макар и телепортация в рамките на един апартамент.

Как става прелитането от Земята на Марс през колосалните разстояния, които дори е трудно да измериш във километри?

Вселената е пластична, тя може да се събира, извива, съединява краищата си така, както ви е необходимо. Тя е създадена такава, че да ви е удобно да живеете в нея и постоянно се приспособява към нуждите ви.

Ако фокусът на съзнанието ни е в точката „планета Земя”, а искаме да се преместим на точката „планета Марс”, то ни е достатъчно да пренесем част от съзнанието си в точката „планета Марс”, да го фиксираме там и да го осъзнаем като реално съществуващо (мнозина от вас, попадайки в други части на Вселената в началото се плашат и не се доверяват на видяното, затова е важно да се повярва в това, че мястото наистина съществува), а след това да придърпате към това място останалата част от съзнанието си, която както помним, частично се осъзнава във физическото тяло на планетата Земя.

Пространството е пластично и затова за бързото съединяване на две части от съзнанието ви то се свива като съединява точката „планета Земя” с точката „планета Марс”. За миг това място, където се намира съзнанието ви на Марс, става единно време-пространство с това място, където сте на Земята. Може да се каже, те се наслагват едно върху друго, като дават възможност на Духа ви да съедини съзнанието си в единното цяло.

Заедно със съединеното съзнание става и преместване на физическото тяло.

Обаче тук има малък нюанс – в момента на наслагване на реалностите от вас се изисква да потвърдите, че наистина искате да преместите физическото си тяло от реалността на Земята в реалността на Марс.

Вие ще почувствате това, когато клетките на тялото ви завибрират особено и ще усетите, как ви тегли напред към тази картинка на Марс, която толкова реално виждате пред себе си и усещате като разкриващ се пред тялото ви портал.

В този момент Вселената иска от вас потвърждение за изпълнение на операцията по преместването и тук ще е нужно ясно и точно да изразите намерението си, просто да помислите, да почувствате или кажете на глас „да”.

Ако направите всичко това правилно, т.е. ако се научите да осъзнавате себе си едновременно на две места и да задържате фокуса на вниманието си на двете места, то телепортацията от една на друга планета няма да ви е проблем.

Новото мислене между "Конфликтите на Интереси"

През пътят си към хармония, човечеството постоянно е изправено пред различни

сблъсъци на интереси...

Животът не е нищо друго освен борбата между зъл и добър гений, като злия си мисли че владее всичко, но винаги печели добрия.

Обикновенно има две основни идеи, които се противопоставят една на друга...

От тях произлизат много други малки но те принадлежат и са дъщерни на основната.

Знаейки или не, всеки принадлежи на една от двете.
Имайки предвид цялостният образ изграден за едно човешкко същество то определено иска да спечели, иска власт и подкрепя една гледна точка.
За щастие всяко правило си има своето изключение.
С течение на времето и на човешка еволюция, са се появили и различни модели на познатите досега.

Те сформират една група от ново мислещи хора, които идеи не се оповават на егоистични подбуди и интереси.

Докато основните са във противоречие и конфликт, новото мислене напредва с огромни темпове, довеждайки до предимство пред останалите...
Те не се състезават и точно затова при тях не съществува напрежение или страх от загуба.
Техните интереси са сформирани поради съвсем различни причини, необясними за изоставащите от тях.
Това изоставане обаче позволява на новото мислене да вижда картината от високо и по този начин да владее положението.

Поради това тяхно различно отношение към нещата, те получават големи привилегии но и една основна отговорност.

Да хармонизират двете враждуващи групи.
Това се оказва основният и единствен техен ангажимент.
Заради огромните усилия, които трябва да положат.
Процесът е дълъг, нужни са количествени изменения и качествени промени.

Имаме ли власт над Живота си или всичко е Предопределено?

Нека разгледаме едни дълго разглеждани въпроси, вълнуващи хората..

Съществува ли съдба?

Всичко предопределено ли е вече?
Не сътворяваме ли ние нашите съдби?

А как ви се струва тези две на пръв поглед самоотричащи се теории, да съществуват заедно?

Поглеждайки нещата глобално можем да забележим следните закономерности :

Ние имаме гени и ДНК, които са виновни затова как изглеждаме, много от нещата които харесваме или мразим, нашите качества и слабости.
Семейството, в което ще се родим, нашите родители, братя и сестри също не избираме.

Хората, които срещаме също са предопределени, срещайки ги, те ни учат на нещо, чрез тях поправяме грешките си и се развиваме.
Научаваме се да споделяме и да обичаме.
Осъзнаваме своите грешки, усвоявайки нови познания и умения.

Рано или късно ние стигаме нивото, което трябва да стигнем.

Врачки, ясновидки, гадателки, гледачки виждат в бъдещето, миналото и къде ли не.
Някои от тях успешно.
А това не значи ли че всъщност всичко е написано и предопределено?

Не се ли чувствате като една празноглава пионка?
Каквото и да правите ще стане това, което е писано.... ДА, АМА НЕ ТОЧНО!

Сега бързо се събудете и започнете да мислите по-обстойно!

Създаден си, за да създаваш!
Вие, както и всичко наоколо сте СЪЗДАДЕНИ...
Процесът създаване е всъщност движещата сила, даваща на хората правото да се докоснат до нещо по-висше, до чувства създали тях самите, до хармония и цялостност във всички аспекти на личноста.
Ако този процес не съществуваше, нямаше да ни има и нас.
Ние всички, сме създатели на нашата собствена реалност, ние създаваме предпоставки за случващото се с нас, ние сме тези които пишем своята съдба.

Двете теории продължават да си противоречат, но сега ще ви кажа къде се срещат...

Ние сме привлекли всичко случило и случващо ни се.

Душата е нещо вечно, което се развива и еволюира.
Развивайки се тя преминава през определени трудности и проблеми, прави грешки...
Изоставяйки своите проблеми и недостатъци, тя ги среща отново и отново за неограничен период, нужен и да се поправи.
А мястото където ще се поправим е мястото където ще се родим, както и хората, които ще срещнем.
Грешно е да мислим, че ако не полагаме усилия, ще бъдем избутани напред.
Ако ние самите не полагаме усилия, всъщност вървим назад.
А предполагам не искате да станете примитивни и първични като животни, докато друга част от населението е решила да върви напред?

Как така се правят успешни предсказания?

В света има различни енергийни нива на проявление.
В зависимост от тяхната честота се проявяват различни материални същности.
Гледайки сегашното енергийно и вибрационно състояние на човек, те могат да му предскажат бъдещето.
Но то се случва само тогава, когато не са променени тези нива и нагласа в самия човек.
Ако те се променят нищо от това предсказание не се сбъдва.
Затова в известен смисъл, ходейки на врачки и научавайки за своето бъдеще, те могат да го променят и да избегнат нежелано събитие, променяйки се.

НЕКА НЕ ЗАБРАВЯМЕ И СЛЕДНОТО:
Някои хора наричат с името СЪДБА, тези случки и явления, зад които всъщност стои нещо друго - БОЖЕСТВЕНИЯ ЗАМИСЪЛ


В Заключение:
Съдба съществува, но тя е създадена от нас, ние сме предопределени да бъдем себе си, да бъдем в хармония със заобикалящия ни свят и хората в него, но преди това трябва да извървим дълъг път, често пъти болезнен, за да стигнем до крайната ни цел - САМИТЕ НАС!

Знаеш ли кой си? Ако имаш Пастир си Овца!

Съвсен нормално е да не знаеш кой си...
Човек не е един единствен, той постоянно се променя.

Ако днес те питат кой си, дали ще отговориш същото след пет години.
Ако днес мислиш едно, дали няма да мислиш друго утре.

Дано да си от тези хора които имат късмета да останат деца през целия си живот..
Да гледат на всичко в живота като нещо ново, да им е интересно, да го разучават и да се забавляват.

Дано не си от масата, които си мислят, че знаят кои са и имат твърдо мнение по всички въпроси.

Открий възможноста да гледаш на живота от различни страни и по този начин всеки път да го виждаш като ново усещане и изживяване и да му се радваш...

Хора които се мислят за здравомислещи се оказват от типа, които възприемат себе си много насериозно, за тях чуждото мнение не съществува, диалога им с хора е безмислен поради липсата им да виждат нещата различно.

И за съжаление те не откриват пълната и истинска същност на думата щастие.
Тяхното щастие е изкуствено създадено.

Но те имат своя принос за света, без тях цели системи не биха съществували..
Системи за печелене на пари, за манипулация с цел лична изгода...

Разликата между тези два типа мислене е че всъщност хора с по широка представа за света контролират масата овце.

И дали в крайна сметка тези ограничен кръг от хора всъщност не са оставили свободен избор на това от коя страна да се намираш.

Може би тези, които не се чувстват и не търсят своята лична свобода са тези които сами избират да са овцете... Търсейки сигурността да бъдеш овца и всеки ден, техния пастир да ги води на паша, където сладко сладко да пасат трева, мислейки това за единствен начин за оцеляване.

От другата страна стои техният Пастир, който контролира как те да пасат и къде има най-вкусна трева, заблуждавайки ги че няма по-хубава.

...Но не след дълго идва ден и хубавите, сладки овчици биват изяждани и използвани за нуждите на стопаните си...дори без да се усетят ...

Връзката между Стопаните и Пастира е пак аналогична като тази при Овце-Пастир.
Пастира изпълнява нарежданията на Стопаните чакайки своята облага.
Стопаните никога не се занимават пряко със овцете, винаги избират някой, който познава овцете добре и знае как да ги събира ако кривнат от "правилният" път.

Искам да разясня, че не всички Стопани търсят лична облага.
Има такива които опитомяват овцете и въпреки различията помежду им, Стопаните знаят, че тяхната задача е да помагат на тези овце а не да ги изяждат.

Трябва да е ясно че има голяма разлика между вида Стопани.
Стопани осъзнавайки своята сила над другите често злоупотребяват със своите овце, точно такива опиянени от своята власт изяждат овцете, забравяйки най-важната подробност да живят в хармония с тях и да ги обичат въпреки всичко.

Някога и те са били овце, преди да разберат кои са, не трябва да забравят че както те самите, така и всичко около тях са различно проявление на една и съща реалност.

„Религиите по света”

Религията бива определяна като израз на обществената вяра, нагласа и обичаи, които са свързани със свръхестественото. Въпросът, от какво точно се състои религията, е много спорен и с него се занимават теолози, социолози, антрополози, както и обикновени хора. Това е светоглед и светоусещане, за които характерен белег е вярата в божествените сили и които отразяват отношението на човека към Бог. Най-ранни прояви на религията са фетишизмът, магията, тотемизмът, анимизмът и др. Впоследствие се създават по-сложни и по-висши форми (виж политеизъм). Най-висша форма на религията е монотеизмът. Всяка религия е единство от определени религиозни идеи, съответен на тях култ и религиозни чувства. В България конституцията осигурява свобода на мисълта и съвестта и избор на религиозни или атеистични възгледи за вярващите и за атеистите. Традиционна религия е източноправославната. Има и мюсюлмани, католици, протестанти и др.
Религията като форма на обществено съзнание е играла и продължава да играе важна роля върху общественоикономическото развитие на Балканския полуостров. Тя е един от основните фактори, въздействащи силно върху културното развитие на народите, етническото им самоопределяне и поведение (включително и репродуктивното). Думата религия е от латински произход и означава благочестие, набожност, святост.
Необходимостта на човешката цивилизация от религия идва от нуждата от ред и законност, от нравствена ценностна система, от вечния стремеж на човека да открие и да се доближи до своя Творец, от порив за спасението на живота и отвоюване от смъртта, което значи – жажда за безсмъртие.Етимологичният анализ на думата отвежда до лат.religio- свещено задължение, свещена връзка, обожание. Изследователите често приемат религията като присъща на човешката същност и говорят за homo religiosis- вродена религиозност, защото в нея се оглежда идеята за преход на крайното с безкрайното, за вечната метаморфоза на живота от едно състояние в друго. Тя увеличава малкото време на индивида до размерите на Голямото време, изравнява микрокосмоса с макрокосмоса. Аспектите при разглеждане на религията са много – тя е учение, идеология, поведение, душевност, игра на въображението, рожба на културата, магичен бунт срещу смъртта, болка, милост и скръб за самите нас, изправени пред бездната на Времето, драма на съзнанието, което се ражда с мисълта за преходността и с опитите за преодоляване на смъртта.





   Юдеизъм: Една от най-древните религии. Зачатъци на юдеизма могат да се открият във второто хилядолетие преди новата ера, сред евреите живели на територията на Палестина. Възникнал като политеистична форма, юдеизма, през първото хилядолетие преди новата ера, постепенно се трансформирал в монотеистична религия.
Юдеизма е основан на догматите: признаване на единния бог Яхве, богоизбраност на еврейския народ, вяра в месията, който трябва да съди всички живи и мъртви, а поклонниците на Яхве да отведе в обетованата земя, Стария завет (Танаха) и Талмуда са святи.
Съгласно общо християнските представи, евреите в дохристиянския период са били убедени в своята богоизбраност и в изключителността на собственото спасение. Другите народи трябвало да влязат в месианското царство изключително в качеството на победени и на роби. Тази богопротивна горделивост се смята за причина за отхвърлянето на еврейския народ  и неговото поражение през 70 - 135 год. от н. е.
По християнската и юдейска митология, на еврейския народ е било съобщено божествено откровение. След така наречения Вавилонски плен, е започнало изучаването от еврейския народ на съобщеното откровение, което е отнело повече от десет века, до завършването на Талмудите - Ерусалимския и Вавилонския, съответно през ІV и VІ век от новата ера.
Първоначално юдеизма бил разпространен на много ограничена територия и почти не излизал извън пределите на неголямата Палестина. Проповядваната от юдеизма религиозна изключителност на евреите, не способствала за развитието на прозелитистическата дейност. Следствие на това юдеизма, с незначителни изключения, винаги е бил религия само на еврейския народ. Обаче своеобразната историческа съдба на евреите е довела до разселването на последователите на юдеизма по всички страни на света.
Едно от първите литературни произведения на юдеизма е Тора (Петокнижието), първите пет книги от Стария Завет: Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие. Най-стария паметник на юдейската и християнска религия. Основната част от Тора е била създадена през ІХ - VІІ век пр.н.е. Окончателната редакция и първа публикация на Тора е от V век пр.н.е. в Ерусалим.
Талмуд. Събраните закони на юдейската религия. Явява се основния богословски сборник на юдеизма.
Талмуда се е оформял в продължение на много векове, от ІV век пр.н.е. до ІV век от н.е. Столетия наред първоначалното съдържание на Талмуда се е предавало устно от поколение на поколение. Затова за разлика от Библията (писания закон) Талмуда е наречен устен закон.
Писменото оформление на талмудическите материали е започнало през ІІІ век от н.е. и е завършило през V век (Ерусалимски Талмуд). Вавилонския Талмуд е бил завършен през VІ век. В основата на Талмуда е залегнал Стария завет, особено първия му раздел - Петокнижието, Мойсеевия закон или Тората. Основната задача, която са си поставяли талмудистите - съхраняването и укрепването на библейското вероучение, приспособяването му към променящите се условия на живот. Разработените правила са способствали за още по-голямата национална затвореност и религиозна обособеност на еврейския народ.
Първите закони на Талмуда са установени през периода когато Юдея е била включена в империята на Александър Македонски (332 го. пр.н.е.), и елинизма е нахлул в затворения свят на древните евреи. В продължение на три века (от ІV до ІІ век пр.н.е.) Юдея е изпитала върху себе си силното влияние на гръцката култура. През ІІІ век пр.н.е. книжниците-хасидеи са се опълчили против елинистите, заставайки на защитата на \"вярата на бащите\". За да съхранят мойсеевия закон в новите условия, хасидеите се заели с тълкуването на Тора, в резултат на което се е появил сборника Мишна ришона (Първо повторение на Тора). Този сборник частично е влязъл в състава на Талмуда, както смятат, в силно преработен вид. Мишна е цитиран по трактати, глави и  параграфи.
През 141 го. пр.н.е. в Юдея се е установила властта на Макавеите, обединяващи в едно лице духовната и светска власт. Против Макавеите се опълчва старата първосвещеническа династия на Садокидите, които са били привърженици на компромиса между мойсеевия закон и гръцката философия. Хасидите в борбата си против садукеите са разчитали на фарисеите - произлизащи от средните слоеве на населението, които били противници на гръцката философия и яростни защитници на Тората.

Секти

Караими. Юдейска секта, възникнала през VІІІ в.пр.н.е. в Багдад. Получила широко разпространение в Персия през ХІ век, а след това се разпространила по Средиземноморието, на Крим, в Литва и Полша.
За разлика от юдеистите не признават устната традиция на равините, Талмуда и Мишна. За свещена книга признават само Стария завет.
За разлика от ортодоксалните юдеи, каримите допускат смесването на млечни продукти с месо в храната, не носят талисмани, събуват си обувките преди влизането в синагогата, игнорират доста церемонии. Поради отричането от каримите на равините, бракове между тях и ортодоксалните евреи са невъзможни, което създава сериозни битови усложнения.
В днешно време каримите живеят предимно в Крим и Израел. В края на ХХ век тяхната численост е от10 до 20 хиляди.

Месиански евреи (Юдео-християни). Синкретическо юдеистко течение, образувало се през втората половина на ХІХ век. Мястото на зараждането му е неизвестно, тъй като историците отбелязват практически едновременната му поява в САЩ, Великобритания и Молдова.
Течението обединява евреи, приели християнството, признаващи Христос като месия, но максимално съхраняващи юдейските обреди, вярвания и култ. Вероучението на месианските евреи е най-близко до петдесятничеството.
Религиозните служби в общините се извършват в петък вечерта. Традиционните еврейски празници се съблюдават без изменение.
През 1915 год. е създаден Съюзът на месианския юдеизъм в Америка, обединяващ всички общини на месиански евреи в САЩ.
В края на ХХ век общини на месиански евреи са се съхранили предимно в САЩ, където наброяват повече от 1500 - 2000 привърженици. След 1991 год в Русия са се появили неорганизирани общини на месиански евреи, нямащи общ център и единна идеология.

Самаритяни. Отделен клон на юдеизма. Поддържа се от малочислена (не повече от 1000 човека в края на ХХ век) група самаритяни, живеещи недалеч от Наблуз.
 Основно разногласие между самаритяните и юдеите, довело до вражда, се състои във възникналия през ІV век от н.е. спор, по повод мястото избрано от Мойсей за строителство на Храма. Юдеите се придържат към становището, че става въпрос за планината Мория в Ерусалим, а самаритяните твърдят, че става въпрос за планината Харизм, близо до Наблуз.
Самаритяните считат себе си за единствените автентични съхранители на Завета. От книгите на Стария завет признават само Петокнижието и книгата на Исус Навин. Отхвърлят книгите на пророците и Талмуда. Самаритяните имат собствен календар. Помежду си общуват на древния арамейски диалект, а в бита - на арабски език.
Самаритяните признават съботата и юдейските ритуали за приемане на храната. Съхранен е и ритуала за умъртвяване на животните. В повечето случаи е забранено да се яде месо. Пасхата се празнува на свещената планина Харизм, където се принасят в жертва седем агнета.

Йеховисти-илиинци (Дясно  братство, Сионска вест). Руска синкретическа секта, произлязла от православието и съчетаваща елементи от християнството и юдеизма. Основана през 1846 год. на Урал от щабс-капитана в оставка Н.С.Илин под влиянието на мистическите идеи за обединението на всички вероизповедания.
Основа на вероучението е съчинението на Илин \"Сионската вест\", централно място в което заема предсказанието за Армагедон. Членовете на сектата смятат, че на Земята вече е трасиран пътя на Антихриста, тъй като в резултат на множеството лъжеучения християнството е разкъсано на 666 части. Всички хора, според твърденията на Илин са разделени от Господ на стоящи отдясно и отляво от него. Десните (праведниците), при приближаването на царството на Христос, ще се окажат заедно с еврейския народ на Сионската гора, ще ги зачислят като светци в Ерусалим, който ще бъде преименуван на Херенбург. Левите (сатанистите), към които се причисляват католиците, юдеистите, мюсюлманите и будистите, ще попаднат в ада.
Илинците празнуват съботата, не ядат свинско и изпълнявят ред други юдейски предписания. Отбелязват юдейските празници. Нямат храмове. Молитвите си извършват нощно време и ги съпровождат с химни и мотиви от народни песни. Православните обреди и тайнства се отхвърлят. На членовете на сектата се забранява да изпълняват задълженията към държавата, в това число и да служат в армията.
Числеността на сектата в края на ХХ век е няколко хиляди човека живеещи на Урал, Северен Кавказ, Украйна и Казахстан.

Хасидизъм. Мистично течение в юдеизма. Възникнало в Полша през ХVІІІ век, под влиянието на протеста против формализма на равините. Вдъхновител на течението станал Израил бен Елиезер (Бешт), който на основата на Кабалата създал собствен вариант на юдеизма.
Според учението на хасидите, Бог е добър по своята природа, а човекът е център на творението. Според учението на Бешт, набожността е по-важна от образоваността.
Хасидите се придържат към крайно ортодоксални и остарели възгледи и обичаи, предимно в бита. Особено това се отнася за отношенията към жената, които са задължени да се стрижат до голо, да носят перуки, не могат да се украсяват, да не се разсъбличат напълно дори пред съпруга си., забранено им е да се хранят на една маса заедно с мъжете.
Бешт бързо развил своето учение, независимо от съпротивата на равините. В крайна сметка хасидизмът е стигнал до компромис с ортодоксалния юдеизъм. В днешно време числото на привържениците на хасидизма е незначително, но те традиционно имат голямо влияние на политиката в Израел.

Денме (Мааминим, Сабатианство). Мистическа секта от юдейски произход.
Група евреи от гр. Салоники, участваща в масово месианско движение, обхванала повечето еврейски общини на Европа и възглавявана от Сабатай Цви, приела в средата на ХVІІ век следвайки своя водач, исляма. Външно оставайки мюсюлмани, денме изповядват собствен не ортодоксален вариант на юдеизма. Сектата е имала таен характер.
Денме са вярвали в божествеността на Сабатай Цви и са разглеждали неговото появяване като второ пришествие на Христос.
Опирайки се на собствена интерпретация на Кабалата, денме са се стремили да допълнят \"Земната Тора\" с мистическата \"Тора от бъдещите времена\", предписваща всичко това, което класическата Тора и Талмуда са забранявали.
В култа на денме влизали оргиястически обреди.
Денме са създали своя религиозна литература на испано-еврейския език джудезмо, примери от която, поради тайния характер на сектата, са се запазили много малко. В началото на ХХ век денме са преминали изцяло на турски език.
В началото на ХVІІІ век в сектата настъпил разкол, в резултат на който, са се образували няколко враждебни една на друга групировки.
През 1924 година денме били изселени от Салоники, в рамките на сключеното споразумение за обмяна на население между Гърция и Турция, и се заселили в Истанбул, Едрине и Измир, и окончателно се превърнали в етнически турци. Само една от групировките на денме - каракашлар (коньосос), съществува и до днес.Числеността на тази действаща в строга секретност група, по разни оценки, се колебае от няколко стотин до няколко хиляди души.

Черни евреи. Синкретическа секта, основана на юдеизма. Разпространена в САЩ в афроамериканската среда. Основател и духовен лидер - Ави Бен Картър.
Вероучението на сектата е основано на основните концепции на юдеизма в съчетание с не ортодоксалните идеи на месианството и елементи на традиционните африкански вярвания.
Привържениците на сектата смятат, че Израел се явява родина-майка за всички черни евреи, а Африка е тяхната страна-баща. Те се придържат към основните принципи на юдеизма, в същото време практикуват многоженството, вегетарианското хранене и напълно забраняват алкохола.
В началото на 60-те години на ХХ век Ави Бен Картър се обявил за Мойсей, и в края на 60-те години убедил своите ученици да емигрират в Израел. В 1984 год. Министерството на вътрешните работи на Израел изселило по-голямата част от черните евреи обратно в САЩ.



Индуизъм: Изворите на индуизма намират своето начало в Харапската или Индийска цивилизация, съществувала през ІІІ - ІІ хилядолетие пр.н.е. по долината на река Инд. Религията на тази цивилизация, основана на почитането на божество, имащо много общо с индуиския бог Шива.
Примерно, от средата на ІІ хилядолетие в северо-западен Индустан са започнали да проникват племената на Арийците. Техния език по-късно започнал да се нарича ведийски санскрит. Нахлуването на арийците е предшествано от продължителната история на преселението на народите, говорещи индо-европейските езици.
Арийците донесли сложен обред на жертвопринасяне - яджну, по време на когото, в жертва на боговете се е принасяло печено говеждо месо и алкохолната напитка сома.
Арийците се смесили с месните племена, наречени в Ригведа Даса. В резултат на това състава на обществото се усложнил и това довело до развитието на кастовата система, която станала социална база на индуизма. В новата система първостепенна роля се отреждало на брахманите - познавачи на Ведите и главни изпълнители на обрядите.
Брахманизма се разпространил в Индия през първото хилядолетие пр.н. е. Във втората половина на това хилядолетие, позициите на брахманизма започнали да отслабват, и той за известно време бил изместен от други религии, основно това са били будизма и джайнизма. В края на първото хилядолетие пр.н.е. В Индия се образувал сложен комплекс от разнородни религиозни представи, които не влизали в явно противоречие с Ведите, но повече съответствали на новите условия за живот.
В началото на първото хилядолетие от новата ера, учението на брахманизма, започнало отново да се възражда в Индия, под формата на индуизъм. В това време индуизма и будизма се развивали паралелно, при това спора между философиите им е бил главната движеща сила на това развитие. Индуиската школа Нйяя се е оформила под въздействието на будистката логика, а школата Веданта  е изпитала сериозно въздействие от будистката школа Мадхямика. Главна роля е изиграл будизма и при отказването от кървавите жертвоприношения.
По време на управлението на династията Гупти (ІV - VІ век от н.е.) индуизмът е станал държавна религия в Индия. Будизмът, оказал на индуизма силно влияние, особено в теоретическата област, бил изместен извън пределите на страната, а през ХІ век окончателно изчезнал от Индия. Джайнизмът останал като една от индийските религии, но последователите му са много малко.
Терминът индуизъм е с европейски произход. В Индия религията се нарича Хинду-самая или Хинду-дхарма.
Индуизмът фактически не се явява единна религия, а представлява система от местни вярвания. Индуизмът е политеистичен, макар школата Веданта да предсавлява пантеистична религия. Главни божества в индуизма са Брахма, Вишну и Шива, въплътени в тройния образ Тримурти.
Основа на индуиският светоглед се явява учението за трите цели в живота на човека: дхарма, арха, кама.
В индуизма съществуват две основни направления - вишнуизъм и шиваизъм. Сред шиваистите се забелязват почитателите на женското начало - шактисти.
По отношението си към Ведите и основните религиозно-философски принципи в Древна Индия, всички школи се делят на Астика и Настика. Към Астика се отнасят:
•   Вайшешика
•   Веданта
a)Адвайта-Веданта
b)Вишишта-Адвайта
•   Йога
•   Мимаса
•   Нйяя
•   Санкхя

Към Настика се отнасят:
•  Адживика
•  Локаята
a)Чарвака

Във втората половина на ХІХ век в индуизма се е появило реформистко движение Арйя самадж, което в днешно време има доста голямо количество последователи.
Основните принципи на индуизма са представата за карма, дхарма и санскара. Индуистите имат своите свещени книги - Ведите, обаче за индуизма е характерно отсъствието на каквито и да е строги канони.
Индуизмът поддържа кастовото разделение на индийското общество.


Бyдизъм: Религиозно-философско учение, възникнало в Индия през V - VІ век пр. н. е. Влиза в Сан цзяо - една от трите главни религии на Китай. Основател на будизма е индийския принц Сидхартха Гуатама, получил впоследствие името Буда т. е. пробуден или просветлен.
Будизмът е възникнал в северо-източна Индия, в областите на добрахманската култура. Будизмът се разпространил бързо по цяла Индия и достигнал пълния си разцвет в края на първото хилядолетие пр. н. е. и в началото на новата ера. Будизма е оказал голямо влияние на възраждащия се от брахманизма индуизъм, но бил изместен от него и към ХІІ век практически изчезнал от Индия. Основна причина за това е противопоставянето от Будизма на свещената според брахманизма кастова система. Едновременно, започвайки от ІІІ в. пр. н. е. е обхванал Юго-източна и Централна Азия и частично Средна Азия и Сибир.
Още в първите столетия на своето съществуване будизма се разделил на 18 секти. Разногласията между сектите наложило свикването на събори в Раджагриха в 447 год пр.н.е., 367 год. пр.н.е. в Вайнави, през ІІІ век пр.н.е. в Паталирутра, което в крайна сметка в началото на новата ера довело до два основни клона на будизма - хинаяна и махаяна.
Хинаяна се е утвърдила предимно в юго-източните страни и е получила названието южен будизъм, а махаяна - в северните страни и е съответно северен будизъм.
Разпространението на будизма е способствало за създаването на синкретически (сборни) културни комплекси, съвкупността им образува така наречената будистка култура.
Философската концепция на будизма е основана на главните идеи на брахманизма и частично от ведизма. В будизма добре са развити теорията на инкарнацията, кармата, дхармата и нирвана.
Характерна особеност на будизма е неговата етико-практическа насоченост. От самото начало той се е обявил не само против значението на външните форми на религиозния живот, и преди всичко против ритуализма, но и против абстрактно-догматическите търсения, свойствени на брахмано-ведическата традиция. Като централен е бил издигнат проблема с битието на личността.
Основата на будизма е проповедта на Буда за четирите благородни истини. Върху разясняването и развитието на тези истини, и в частност включените в тях представи за автономия на личността, са построени всички разработки на будизма.
Страданието и освобождението са представени в будизма като различни състояния на единното битие - страданието е състояние на проявеното битие, а освобождението - на не проявеното. Едното и другото, бидейки неделими, в ранния будизъм са като психологическа реалност, а в развитите форми на будизма - като космическа реалност.
Будизма си представя освобождението като унищожение на желанията, по-точно като погасяване на тяхната страстност. Будисткия принцип, така наречения среден път, препоръчва избягването на крайности както в увлеченията по чувствените удоволствия, така и в абсолютното им подтискане.
В нравствено-емоционалната сфера на будизма, господстващо положение има концепциите за търпимостта, и относителността - от позиция на която нравствените предписания не се явяват задължителни и могат да бъдат нарушавани. В будизма липсват понятия като отговорност и вина като нещо абсолютно, поради това не може да бъде намерена точна граница между светския и религиозен морал, и в частост, смекчаването или отричането на обичайния аскетизъм.
Нравствения идеал на будизма е не причиняването на вреда на окръжаващите (ахинса), произтичащ от общата мекост, доброта и чувството за съвършена удовлетвореност.
В интелектуалната сфера, будизма отстранява разликата между чувствената и разсъдъчна форма на познанието и установява практиката на така нареченото съзерцателно размишление (медитация), в резултат на което се постига  преживяване на битието в цялост (без различаването на вътрешно и външно), пълна самовглъбеност. Практиката на съзерцателното размишление, служи не само като средство за познание на света, колкото като основно средство за преобразуване на психиката и психофизиологията на личността. Като конкретен метод за съзерцателно размишление са особено популярни дхйяните, получили названието будистка йога. Състоянието на съвършеното удовлетворение и самовглъбеност, абсолютната независимост на вътрешното битие е положителния еквивалент на погасените желания - това е освобождение или нирвана.
В основата на будизма е утвърждаването на принципа за личността, неотделима от окръжаващия свят и признаването на битието като своеобразен психологически процес, в който се оказва въвлечен и света. В резултат на това в будизма отсъства противопоставяне на субекта и обекта, на духа и материята, смесва се индивидуалното и космическото, психологическото и онтологическото и едновременно, особено се подчертават потенциалните сили, скрити в целостта на това духовно-материално битие. Творческото начало, крайната причина на битието, се оказва психическата активност на човека, определяща както образуването на битието, така и неговото разпадане - това е волевия избор \"Аз\", възприеман като някакво духовно-телесно единство. От не абсолютизираните стойности за будизма всичко съществуващо е без относително към субекта, поради отсъствието на съзидателни стремежи в личността, следва изводът, от една страна, че Бог като висше същество е иманентен (недействителен) по отношение човека и света, от друга - в будизма няма необходимост от бога като творец и спасител, т.е. като безусловно върховно същество е трансцедентен (извън интересите) на тази общност. От това произлиза и отсъствието в будизма на дуализма божествено - не божествено, бог - свят.
Започвайки с отричането на външната религиозност, будизма в процеса на своето развитие е достигнал до нейното признаване. При това е станало отъждествяване на висшата реалност в будизма - нирваната с Буда, който от олицетворение на нравствен идеал се е превърнал в негово лично въплъщение, ставайки по този начин най-важния обект за религиозни емоции. Едновременно с космическия аспект на нирваната, възниква и космическата концепция Буда, формулирана в доктрината трикаи. Будисткия пантеон е започнал да се разраства за сметка на въвеждането на всякакъв род митологически същества, така или иначе асимилиращи се с будизма. Култът, обхващащ от всички страни живота на будиста, започващ от семейно-битовата среда и завършващ с празниците, особено усложнен в някои течения на махаяна, в частност в ламаизма. Много рано в будизма се е появила сангха - монашеската община, от която с течение на времето израснала своеобразна религиозна организация.
Най-влиятелната будистка организация е създаденото през 1950 год. Всемирно будистко братство.
Будистката литература е обширна и включва съчинения на пали, санскрит, хибриден санскрит, сингалезки, бирмански, кхмерски, китайски, японски и тибетски езици.
Терминът \"будизъм\" практически няма синоними, с изключение на Япония, където той се нарича \"буке\".
Будизмът е разпространен предимно в Китай, Тайланд, Япония, Бирма, Виетнам, Корея, Шри Ланка. Общото число на последователите на будизма от всичките му течения в края на ХХ век е около 250 милиона човека.

Християнство: монотеистична религия, свързана с Исус Христос - неговия основател и център на религиозно почитание. Възникнала в Палестина около 30 г., религията се разпространява бързо и в европейските земи на Римската империя, там главно чрез апостол Павел. Силно е повлияна от други източни култове, популярни по онова време в Римската империя, като например от иранския митраизъм или пък култа към египетския бог Озирис. Християните са преследвани от римляните до налагането на християнството като официална религия с Миланския едикт от 313 г. на император Константин.От самото начало християнството се разклонява в различни направления, църкви и секти. Трите главни направления са православие, католицизъм и протестантство с общо над два милиарда последователи. През 1054 г. (Голямата схизма) християните в древната църква в Европа се разделят на православни и католици. През 16 в. от католицизма се отделя Англиканската църква, а по-късно протестантите, които имат най-много разклонения. Монотеистична религия, една от най-разпространените в света (наред с исляма и будизма). Възниква на основата на юдаизма и под силното въздействие на гръко-римските и източните култове. Разпространява се от II половина на 1 в. в източните провинции на Римската империя. С Миланския едикт (313) християнството е обявено за равноправно на другите религии; в средата на 4 в. става официална религия в Римската империя. В християнството съществуват 3 основни направления: православие, католицизъм и протестантство. Като религиозна система християнството се оформя в основни линии до края на 3 в. Главните догми на християнството са изработени на Никейския събор през 325, другите догмати, култ и устройство на църквата са уточнени на Вселенските събори. Общ признак на християнските вероизповедания е вярата в съществуването на свръхестествен Дух, всемогъщ Бог, творец и промислител, което е изразено в догмата за Света Троица - един по своята същност, но троичен по лица Бог Отец, Бог Син (Исус Христос) и Свети Дух. В центъра на християнската етика е идеята за греха на първородителите Адам и Ева. В християнския култ, особено в православието и католицизма, важно място заемат християнските тайнства, обредите и др. Свещени и култови предмети са кръстът, иконите, богослужебните книги, одеждите и др. Свещена книга на християнството е Новият завет. В България християнството е въведено като официална религия през 864.
Православие: е славянското наименование на източноортодоксалното християнство — един от трите традиционни клона на християнството. Славянският термин е пряк превод на гръцкото ortho doxia.
Някои руски родоверчески общини използват православие за обозначение на изповядвания от тях съвременен славянски паганизъм.

Католицизъм: е едно от направленията в християнството.
Основен обряд в католическата църква е Светата литургия. Светата литургия е пресъздаване на жертвоприношението от Новия Завет, в което Исус Христос се принася в жертва за хората чрез хляба и виното, олицитворяващи тялото и кръвта на Божия син.
По време на Светата литургия верните изповядат:
Химн (Gloria)
Верую (Credo)
Отче наш (Pater Noster) .
Разпространен е в Австрия, Белгия, Германия, Естония, Литва, Латвия, Западна Беларус и Западна Украйна, Испания, Италия, Полша, Португалия, Словакия, Словения, Унгария, Франция, Хърватия, Чехия, латиноамериканските страни, Филипините и другаде. Център на католическата църква е Ватикан; неин глава е папата, на когото са подчинени кардиналите, архиепископите и епископите. Обособяването на католицизма в християнството започва в края на 4-5 в. със съперничеството между римските папи и константинополските патриарси. Разделянето на църквите става през 1054, окончателно през 1204. Различия на католицизма от православието: учредяване на римско епископство от свети апостол Петър, чиито наследници са папите; приемане на непогрешимостта на папата по верските въпроси; приемане на филиокве - Свети Дух произлиза не само от Бог Отец, но и от Сина; безбрачие на нисшето духовенство (целибат); богослужение на латински език, използване и на инструментална музика в църковните обреди, устройване на религиозни шествия, поклонения на свети места; организиране на кръстоносни походи и Инквизиция и др. В резултат на Реформацията в редица страни католицизмът е изместен от протестантството. От 60-те г. на 20 в. католицизмът започва да модернизира своята догматика, църковна организация и политика.

Протестанство: в тесен смисъл на думата се отнася за група владетели и имперски градове, които на Шпайерската диета през 1529 протестират срещу Вормския едикт, забраняващ лутеранското учение в Свещената Римска империя.
В по-общ смисъл протестантство се отнася за всяка западна християнска група, откъснала се от католицизма под влиянието на Мартин Лутер, основател на лутеранството, или Жан Калвин, основоположник на калвинизма. Трети основен клон на Реформацията, който се противопоставя и на католиците, и на останалите протестанти, е анабаптизма. Някои западни некатолически християнски групи са наричани протестантски, въпреки че не признават историческа връзка с Лутер, Калвин или анабаптистите. Сега протестанството се приема за едно от трите основни течения в християнството, наред с католицизма и православието. Възниква през 16 век в Западна Европа по време на Реформацията. Включва разнообразни религиозни учения и църкви - лутеранство, калвинизъм, цвинглианство, англиканска църква, много общности - баптисти, методисти, квакери, адвентисти, петдесетници и др. Разпространено главно в Северна и Средна Европа и САЩ, в България са представени сравнително слабо. Протестантите не признават редица догми и канони на католицизма. От него и от православието протестантството се отличава главно с принципа за непосредствена връзка между Бог и човека. По инициатива на протестантските църкви е създаден Световният съвет на църквите.

Ислям: Една от най-разпространените религии, чиито последователи съставят по-голямата част от населението в Близкия и Средния изток, в Магреба и Индонезия и малка част в много други страни, включително България. Възниква в началото на 7 в. в Хеджаз, Западна Арабия. За неин основател се смята Мохамед. Учението на ранния ислям, изложено в Корана, се формира под влияние на юдаизма и християнството. Главна догма - признаване само на един бог (Аллах). В Арабския халифат се създава свещеното предание Суна (възниква около средата на 7 в.). Основно направление - сунизъм, и опозиционно - шиизъм, както и редица секти.. В края на 19 в. възниква панислямизмът. След завладяването на България (1396) османската власт провежда системна ислямизация на българи (16-18 в.).
История на исляма

В момента на своето възникване ислямът е бил синкретическа религия, поела в себе си елементи от редица религии на Арабския полуостров. Основно влияние на първоначалния ислям са оказали древните вярвания и култове: ханифизъм, юдаизъм, християнство и маздеизъм.
Основател на исляма се смята пророк Мохамед - исторически достоверна личност.
В 610 година в Мека Мохамед се изказал за първи път публично като пророк. Тази година може да се смята като годината на възникване на исляма. Макар че нито първата, нито последващите проповеди на Мохамед, да не са му донесли успех, той успял да набере известно количество последователи на новата религия. Проповедите от този период се отнасяли предимно за нереалния живот, за душата, затова не са предизвикали голям интерес в населението. Управляващите кръгове, както към проповедите, така и към самия Мохамед, са показали враждебно отношение.
След смъртта на богатата му жена, положението на Мохамед в Мека станало рисковано, и в 622 година той бил принуден да се премести в Медина. Изборът на новата база бил удачен, тъй като Медина била конкурент на Мека в много отношения, преди всичко в търговията. Често са ставали военни стълкновения между населението на тези райони. Реалните интереси на хората са определили идеологическата атмосфера, в която е намерила подкрепа проповедта на новата религия. Проповедите от този период (мединските сури) са изпълнени с увереност и категоричност.
Населяващите Медина племена ауса и хазрадж, приемайки исляма, са станали основната група от последователи на Мохамед.
В края на живота на Мохамед се образувало ислямска теократична държава, обхващаща целия Арабски полуостров.
След смъртта на Мохамед в 632 година, ислямът се е формирал под значителното влияние на християнството и юдаизма.
Скоро след смъртта на Мохамед, в исляма възниква политическа партия на шиитите, които признавали за законен наследник на Мохамед, неговия зет Али и отхвърлили династията на Омайядите. Постепенно шиитите се преобразували в религиозно направление и се отцепили от основното направление на исляма. Последователите на ортодоксалния ислям започнали да се наричат сунити.
Едновременно с появата на шиитите цялата Арабия била обхваната от въстания и от актове на \"отпадане\". Най-мощното от тези движения е било имамското, под ръководството на Мусейлими (Маслами).
 По времето на жестоки и кръвопролитни войни, които водел \"мечът на исляма\" Халид ибн ал-Валид, всички огнища на въстанието били унищожени, след което били унищожени всички привърженици на Мусейлими и самия той. Ликвидирано било и антиислямското движение в Йемен.
През 30-те години на VІІ век халифата нанесъл на своите главни противници - Византия и Иран - съкрушително поражение. В 639 год. започнал похода към Египет и завършил с пълното му завоюване.
След убийството на братовчеда и зет на Мохамед халифа Али, трона на халифата е зает от династията на Омейядите. В първите години от управлението на динстията, столицата на халифата била преместена в Дамаск и Мека и Медина престанали да бъдат политически центрове на държавата.
В резултат на продължилите арабски завоевания, исляма се разпространил на Средния и Близък изток, а по-късно и в някои страни на Далечния изток, Юго-източна Азия и Африка. В 711 година са преминали Гибралтар и за три години Пиринейския полуостров се оказал в ръцете на арабите. Но при продължилото предвижване на север, в 732 год те претърпели поражение под Пуатие и се спрели.
В VІІІ - ІХ век в исляма възникнало мистическото течение софизъм.
В началото на ІХ век арабите завладели Сицилия и я владели до края на ХІ век, когато били изгонени от норманите.
В началото на Х век политическата власт се концентрирала в ръцете на армия състояща се изключително от наемници. Главнокомадващия на армията получил длъжността \"емир ал-умара\" (емир над емирите) и станал фактическия ръководител на всички държавни дела, оставяйки на халифа единствено религиозната власт. В същото време влошилото се финансово положение, позволило на много емири да получат голяма самостоятелност. В резултат на това, към началото на Х век от халифата останала Северна Африка, Испания и източните територии от Иран до Индия.

Идеология на исляма

Основен източник за изследвания и описание на исляма се явява Корана - исторически документ, съставен от най-близките последователи на Мохамед след смъртта му, по негова диктовка. Макар и по преданията думите на Мохамед са се записвали още докато е бил жив, от специални писари на палмови листа, има основания да се предполага, че в Корана влизат изказвания, които нямат никакво отношение към Мохамед.
Основните догми на исляма - поклонение на Единия Всемогъщ Бог Аллах и почитането на неговия пророк Мохамед. Исус Христос в Корана се поставя на много високо място в редицата от пророци, обаче неговата божествена природа се отрича.
Религиозната литература на исляма, създадена в паследващите периоди, се дели на Сиру - биографическа литература, посветена на Мохамед, и хадиси - предания описващи реални и нереални периоди от живота на Мохамед. В ІХ век шест сборника хадиси са били подбрани в Суна - Свещеното предание на исляма.

Петте основни \"стълбове на исляма\":
•   Шахада - вярата, че няма друг Бог освен Алах и Мохамед е неговия пророк.
•   Салат - петкратна ежедневна молитва.
•Закат - благотворителност в полза на бедните.
•Сауи - пост през месеца на рамадана.
•Хаджж - поклонничество в Мека, извършвано поне един път в живота.

Цялата правова система на исляма е заложена в специален сборник от правила - шириат.
Също като юдаизма и християнството, ислямът смята всичко за предопределено и ставащо по Волята Божия. Исляма признава бъдещия край на света и Страшния съд. За разлика от християнството, тези събития не се свързват с появата на месия.
 Наред с Аллах, в Корана се споменава и противостоящият му зъл бог, наричан или Шейтан или Иблис.
Мюсюлманите признават безсмъртието на душата и задгробния живот.
Най-подробно са разработени в исляма образите на ада и рая. Тези места са предназначени не само за възкръсналите, преминали страшния съд, а и за покойниците, преминали някъкъв промеждутъчен съд и очакващи окончателното разплащане след възкресението.
Адът в представите на мюсюлманите е разположен под седем земи. Самия ад също се състои от седем етажа. Колкото повече се е провинил един грешник, на толкова по-дълбок етаж се заточава. Асортимента на адските мъчения се състои от целия арсенал достъпен до въображението.
Раят - това са седем етажа градини, разделени от стотици стъпала, които се изминават пеш за 50 години. Главната утеха за праведниците са девици за наслада и вечно млади момчета, разнасят на всички невъобразимо вкусни ястия и питиета.
Обреда на обрязване, изглежда е проникнал в исляма от юдейските общини. В днешно време този обред се смята за обезателно задължително условие за всеки мюсюлманин.
На всеки мюсюлманин се разрешава да има едновременно четири законни жени. За развода на мюсюлманина е достатъчно три пъти да произнесе фразата: \"Ти си разведена\". Независимо от простотата на подобни отношения, Коранът забранява прелюбодеянието.
В битов план исляма има някои ограничения на храната и пиенето. Като правило, това се отнася за продукти, които са непопулярни сред арабите, например свинското. Въпросът за забраната на спиртните напитки е доста неопределен - в действителност директна забрана на алкохола в Корана няма.
Исляма е заимствал от юдаизма забраната да се изобразяват живи същества.
През Х век е създадена система на теоретическото богословие в исляма - калам
Почти във всички страни с преобладаващо мюсюлманско население, исляма се явява държавна религия. Основната част от вярващите е концентрирана в Индонезия, Пакистан, Бангладеш, Индия, Нигерия, Турция, Египет, Иран и екс-СССР. Общото число от последователи на исляма в края на ХХ век - 900 милиона човека. От тях:
•   сунити - 800 милиона
•   шиити - 96 милиона
•   хариджити - 3 милиона .